автор: petinka

Луната кръглолика ни поглежда -
усмихната и бяла, и добра.
Тя винаги е носила надежда
за утрото след нощната тъма.

А то ще бъде с цвят на песен,
излитнала от покрива висок,
зареяла се между облакът несресан
и спряла се над палав водоскок.

Тъй погледи отправяме към Нея -
светило звездно в тъмното небе.
Красива е, когато я поглеждаме
и влюбени държим се за ръце.

Тя вихъра в сърцата ни обръща -
кръвта ни скоростно по вените лети.
В застой ако остане, ще се срещнат
лицата, двойните - и лоши, и добри.

Умора бавно всеки ден ни покорява,
оставим ли се - няма да сме ние!
Пред всеки ще докажем с всички сили
човешкото, което в нас тупти!