автор: brijita

2007 година. България.

Позволете ми да Ви върна години назад във времето, когато не е имало електричество, телефони и дори – мечти за компютри. Във времето, когато човекът е бил човек, независимо от материалното.
Тогава, когато хората са държали на думата си, но и тогава са били обременени от мнението на другите. Искам да ви върна в годините, когато българският народ е бил под робство и е бил унижаван, измъчван и погубван.
Понякога си мисля, че би било хубаво отново да сме поробени {колкото и странно да Ви звучи}, защото тогава бихме били единни. Бихме предпочитали доброто на всички над доброто на отделния индивид. Днес, като във всяка свободна, демократична страна, никой не мисли за другия. Той е обсебен над собственото си оцеляване и никак не е заинтересуван с това, което се случва с другите, извън неговия обсег.
А младото поколение прогресивно деградира. Няма морал, няма никакви ценности, нищо от истински важното не е важно. Светът ни сам се погубва в стремежа си да прилича на някой друг свят. Но миналото трябва да се помни, за да заживеем по-добре, дори – за да оцелеем. И поради тази забрава, народът бива наказван. Наказван, защото не помни. Наказван, защото не иска да знае за миналото. А миналото е славно и с него трябва да живеем, за да можем да продължим пълноценно напред. Миналото е това нещо, което хората са ни дали, за да бъдем свободна нация днес. И ние никога не трябва да забравяме, че хората, нашите прадеди, са умирали, за да си мислим, че днес живеем щастливи(свободни).

НАРОДЪТ Е ОПИЯНЕН!!!

Опиянен от собствената си рутина и стремеж към по-добър живот, а не вижда, че по-доброто е до (зад) него. Просто трябва да го потърси. Защо човек трябва да изгуби всичко, което има, за да оцени, че малкото, което е притежавал го е праевело достатъчно щастлив, за да живее пълноценно?
Ето Ви една фраза:
„Животът е жесток,
но нии ще победим,
защото нии сме много,
а животът е един!”
Но тя губи всякакъв смисъл, когато сме разединени. Разединени от самите себи си и от страхът – някой да не ни предаде! Аз се боря със себе си и се мъча, моля, да повярвам, че има хора като мен, на които им пука, че все още не сме загубени, че все още не сме се затрили по пътя да бъдем някои други. То е във вените ни, в душите ни. Просто трябва да го потърсим някъде там и да се оставим да бъдем щастливи.