автор: Bonnka

До разделянето на живота ми на преди и след - мислех, че нищо не може да ме изненада вече. Бях антисоциален от години и не ми пукаше за нищо, само вегетирах. Спях до обяд, къпех се и излизах да пия с подобен социопат като мен, друсах се и чуках разни малки мърли.
Живот като в Клиши, в началото на миналия век.
Тя – влезе в сърцето ми – ненадейно и болезнено. Влезе в леглото ми като вик за помощ, влезе в мислите ми латерално и лениво, така все едно – това което прави не е нищо особено, с онази отегченост, която много други играеха, но фалшиво. Тя беше нещо като първично празно пространство, което в определено време се изпълва с материя, а от друга страна е нещо само по себе си живо и пораждащо живот.
Абсолютен консуматор, манипулатор и егоцентрик. Но най – ужасното беше, че тя афишираше с всички отрицателни качества, които имаше, а те не бяха малко. А всичко положително оставяше дълбоко в себе си – все едно единствената цел в живота й е да покаже, колко е лоша.
Познавахме се от години, бе по – голяма, гледаше на мен като на някакво сополиво хлапе, което я изпиваше с очи всеки път, когато я видеше. След около десет години на безумия от моя страна, и като последица - краен срив на отношенията с родителите ми, аз я срещнах отново, бе още по – хаотична, още по – ексцентрична да не казвам луда. Винаги съм харесвал нестандартни хора – завладя ме отново.
До лудост, до бяс, до страх, до възхита – диаболично.
И живота ми от безцелен, безразличен и безчувствен – полудя внезапно, като водопад, който тръгва да тече назад. Бях с нея.
Рисувах я в съзнанието си, мечтаех, бях в един постоянен делириум тременс. Чаках, чаках и пак чаках да ми се обади и това бе единственото по важност събитие в настоящето ми. След като си тръгвах от дома й, още с първите крачки – чаках, чаках следващия път, който щеше да бъде кога – never or ever. Никога не знаех, къде е и до кога ще бъде там, кога ще я видя. Водеше странни разговори по мобилния в най – добрия случай, получаваше съобщения на арабски и английски. До каква степен бях в живота й не знаех, не бих си позволил и да питам – знаех само, че един единствен въпрос ще унищожи всичко единствено – а това което исках бе - да бъда с нея. Айсберг. Ледени късчета – създадени от замръзнали сълзи.
Преди – бях щастлив, независимо безхарактерността на дните ми, но бяха моите дни, сега моите дни станаха нейни. Тялото ми стана нейна употреба, мечтите ми бяха нейна режисура, същността ми стана нейна същност. Регистриран произвол.
След това – оставих следи в пепел от угаснали мечти. Изпразнен съвсем, а тя е на мястото на сърцето ми и вместо душата ми. Нямам приятели – не ме задоволява никой – нито с присъствие нито с мисъл. Искам само да съм с нея. Не искам да мисля за това че няма да ми се обади или, че всичко ще свърши. Защото когато тя си тръгне от живота ми – живота ми ще тръгне с нея. И ще ми остане едно нищо – което всеки по различен начин разбира, какво е. Всеки вижда различно едни и същи неща. Единственото, което знам е, че тя отряза един голям къс от сърцето ми, а когато си тръгне ще вземе и останалото парче.
Безкомпромисно и умело.