автор: Gonzita

Свещта гори трудно,
вятър вее отвън,
сърчицето ми будно,
не го лови сън.
То трепери от страх,
съвсем само е,единаче,
в него има само прах
и му се иска да заплаче,
но сълзи си няма,
може само да се свие,
потънало,като във яма,
разтревожено,то бие.
О,не!Свещта изгасна!
Всичко се обля във мрак,
тъмнина безкрайна,страшна,
сърцето вледени от страх.
Запалих свещта,ала гори едва,
упорито вятърът я духа,
ах,защо няма никой сега,
да ме спаси от разруха?!
Както цветето жадно
копнее за капчица дъжд,
така и леглото ми хладно,
иска топлина от мъж.
И сърцето щом открие
до себе си другар
и вятърът ще се скрие,
и огънят не ще е жар.
Свещта ще пламне пак,
запалена от мечти милиони,
ще избяга и черният мрак,
Любовта ще го прогони!
Но настоящето е друго,
тук е тъмно и злокобно...
Съвземи се!Не очаквай чудо,
сама си,със мълчанието гробно.
Единствен вятърът шуми
и мракът пораства,
свещта се гъси,
а студът нараства.
Изгасна,изгоря
и клечка нямам вече,
сърцето укроти се,спря,
заспивам аз,сънят си вечен.