автор: Gonzita

За тебе цяла изгорях,
твоите грешки прощавах,
да те обичам не спрях,
дори и да страдах.

Смисъл на дните,
безкрайно необходим,
изпълващ мечтите,
единствен,незаменим.

Ти бе мой кумир,
Златния телец,
в теб намирах мир,
но оказа се крадец.

Чувствата мои ограби,
душата бедна съсипа,
с бреме сърце натовари,
с лъжи ум засипа.

Сега,когато съм сама,
осъзнах аз нещо вече
и самият Сатана,
от теб е по-човечен!

Ти проклятие си свое,
същество бездушно,пусто,
сърцето празно твое ,
не знае що е чувство.

Лицето ти не сеща ласка,
ръката не може да я дарява,
устните,очите ти са маска,
а душата не знае да прощава.

По пътя залиташ,
с поглед нелеп,
без посока сам скиташ,
като бездомник клет.

Крадеш,а себе си ограбваш,
раняваш,а си ти ранен
и самотен оставяш,
а можеше да си с мен!

Готова бях за тебе да горя,
но пепел останах, уви,
всичко щях да ти даря,
защо не ми го позволи...