автор: Esoterica

Есента отново дойде със своя порой от листа с цвета на старо злато. Тъгата по отминалото лято не ми даваше мира. Първият учебен ден наближаваше и аз реших подобаващо да се порадвам на оставащото ми свободно време.
Предложих на няколко мои приятели да си направим пикник в гората. Купихме натурален сок, направихме сандвичи, взехме една голяма жълта покривка и една сутрин тръгнахме.
Вървяхме по пътеки, по които до сега не бяхме минавали; криехме се зад дърветата и си погаждахме гадни номерца. Бяхме стигнали почти до центъра на гората, когато открихме едно прекрасно местенце за нашия пикник- обширна зелена поляна, осеяна с малки жълти цветенца. Вятърът носеше аромата на билки, чуваше се жужене на пчели, а в далечината- песен на славей. В средата на полянката се издигаше огромен дъб, чийто пожълтели листа падаха съвсем бавно едно по едно. Всички застинахме като статуи, омагьосани от величието на старото дърво. То излъчваше толкова силна хармония и сякаш ни канеше да приседнем в корените му. Беше на поне десет века, сигурно знаеше толкова много. Седнахме сред огромните му корени. Бяхме толкова омаяни от тъжната му красота, че не се изплашихме ни най-малко, когато то ни заговори.
-Искате ли да ви разкажа последната си приказка, деца мои- попита старото дърво, а гласът му прозвуча като песен от скърцането на стотици движещи се корени.
-Каква приказка?- провлачих полусънено аз.
-Чувате ли как пее онзи славей?- рече дъбът.- Той ми разказа историята си. Това е неговата последна песен, както това ще да е моята последна приказка.- Докато дървото говореше, при всяка дума от короната му падаше по едно листо. - Аз не ще издържа и тази зима. Корените ми са стари вече- ще замразнат и аз ще умра. Ще чуете ли историята на славея?
-Да - отвърнахме всички в един глас.
И дъбът започна ...
...Хубава девойка седяла под вишната в бащиния си двор и плачела. Един славей, прелитайки от клонче на клонче, я видял.
-Сестрице милна, защо плачеш?- изчуруликало то.- Къде са избягали веселият ти смях и красивата ти усмивка? Защо в черните ти очи черешови не танцуват пламъци?
-Либето ми, славейче -отвърнала девойката- в чужбина замина. Вече цяла година е там. Дарове ми обеща лани, а оттогава вятърът само гарванови пера ми носи. Моля ти се, славейче, докато пееш свойте трели по дворове и по градинки, търси моя силян. Да знам дали жив и здрав по белия свят ходи или го е черната земя покрила.
-Елице, жив и здрав ще ти го доведа - обещало сладкопойното птиче и отлетяло.
В много градини пял, под много чардаци и на много дървета, ала нийде не чул гласът на Силян и нийде не видял очите му. Ала една сутрин, докато се разпявал под прозореца на една принцеса, славеят я чул да мълви името на любимия на Елица. Сепнал се той и бързо полетял из двореца, та да научи повече. Шмугнал се той в кухнята и заслушал какво си говорят една готвачка и една миячка.
-Чу ли, че принцеса Одора ше се жени?- попитала готвачката.
-Така ли? Не съм- озадачила се миячката. - И кой ще е новият крал?
-О-о-о, Силян- градинаря, нима не знаеш? - подсмихнала се готвачката, доволна,че знае повече от другарката си.
-Кой? - не повярвала на ушите си миячката.- Силян? И как така принцесата е харесала този просяк?
-Запознали се в градината- заразказвала готвачката.- Одора се влюбила в момъка още, щом го видяла. Обаче ти помниш ли, че той все разправяше за своята годеница- "Ах, Елица, моята гълъбица. Кога ще дойде време пак да сме двама!". И заради тая пуста селянка, отхвърлил принцесата. Сега защо мислиш, че тревата не е подрязана?
- Не зная- отвърнала съвсем объркана другата жена.
-Принцесата веднага се оплакала на баща си и краля хвърлил Силян в тъмница, докато не дойде време за сватбата.
-Горкото момче- работно беше, макар и глупаво- завайкала се миячката.
-Глупаво и още как! Съдбата на ръце му носи богатства, а той се затъжил за някаква си селячка, дето кой я знае жива ли е,не е ли...
На славеят това му било достатъчно, за да разбере какво ставало из двореца. Полетял с все сили сладкопойникът към подземията, където бил затворен Силян. намерил го в една тъмна килия- останал без надежда и радост... Момъкът веднага забелязал птичето влязло в тъмницата му..
-Ах, славейче- заговорил тъжно той.- свободно си ти и можеш всякогаш да идеш при своята любима. А аз съм затворник на една капризна принцеса. Ех, славейче, да можеше да отлетиш при моята годеница и да и кажеш колко много я обичам...
-Силяне, мене Елица ме праща- продумал славеят - и аз й обещах, че жив и здрав ще те заведа при нея.
-Но как?- зачудил се момъкът.- Та аз тука съм затворен...
-Спри, момче!- прекъснал го славеят. - Ние, птиците, имаме право на едно желанеие, дарено ни от Създателя, за да помагаме при нужда на вас,хората. Ето го сега и моето желание - нека Силян се превърне във вишнева костилка за един ден.
Веднага щом изрекъл тия думи сладкопойникът, момъкът се преобразил на костилка. Грабнал го в човчицата си славеят и като стрела полетял към Елицините дворове..
До вечерта стигнал до вишната и отново заварил девойката да плаче.
-Изтрий сълзите си, момиче. Вземи тая костилка- славеят я пуснал в полите на момата - и я постави тая нощ до възглавницата си.
Щом изрекъл тия думи, сладкопойникът отлетял. Елица направила това ,което и заръчал той. На сутринта чула как някой я вика по име.
-Елице! Елице!
-Силяне...
...И последното златно листо от короната на вековния дъб се отрони и ,след последен танц с вятъра, падна мъртво на зелената трева. В далечината славеят бе замлъкнал...