автор: Hades

Спомен след спомен навява ми нощта.
Звездите твоето лице чертаят.
Луната шепне твоето име.
Вика те в нощта.
Вика, плаче заедно с мен.
И защо ли вятърът така жесток, напомня ми онази нощ?
Нощ, когато две реки се сляха в едно.
Нощ, когато слънцето целуваше луната.
Нощ, която ухаеше на рози разцъфтели.
Нощ, в която под звуците омайни на онази музика красива,
влюбено танцуваха звездите.
И тези две реки бяхме с тебе двама.
Ти целуваше ме нежно, пробуждаше в мен страстта,
галеше косите мои.
Ръцете твои, бродеха диво по моето тяло горещо.
Очите светеха лудо и викаха:
Обичам те,обичам те, ангелче мое небесно.
Липсваш ми, сега!
Липсваш ми дявол да го вземе, без теб не мога…
Защо така наказваш ме със самота?
Или може би и ти като мене безумен
жадуваш за нощта, когато телата наши пак магически,
ще се слеят в едно.