автор: smellnotsogood

Ставам, измивам набързо очите си. Мисля, че ме очаква поредният скучен ден, без да подозирам, че в живота ми ще настъпи хаос, хаос, който ще се повтаря всяка година, по едно и също време, с някаква ужасяваща цикличност, която няма да иска да ми даде покой.
Вечер е, най-обикновена вечер, излизам с приятели. Знам, че се е върнал от някъде, от много далеч. Не знам кой е, дори не знам как изглежда, слушала съм много за него, но не споделям еуфорията им, все пак за мен е само непознат. Още много малко време ще си остане такъв. От мига, в който го погледнах, знаех, че вече съм негова, както и че искам той да е мои. Нямаше смисъл да вървя срещу съдбата си, каквото и да правех, погледът му продължаваше да ме изгаря и сякаш един тих, но настоятелен глас нашепваше в главата ми: всичко е въпрос на време, ако не днес – значи утре, не можеш да се скриеш, да избягаш, няма да ти бъде позволено. И аз признах пред себе си, че го желая и вътрешно знаех, че няма да получа покой, докато не го имам, бях готова на всичко за него, за да ме подържи поне за малко в ръцете си. Отначало нещата не вървяха добре, карахме се. Нито той, нито аз приемахме, че другият също е силен характер, толкова силен, че не може да се остави на течението, не може да позволи да бъде воден от друг. Макар че аз дълбоко в себе си исках да поема изконната женска роля, исках да бъда слаба, просто да се отпусна и да се оставя той да ме води, а после каквото съдбата реши. Не исках да контролирам повече живота си, исках единствено в този малък интервал от време да бъда жена, истинска. Знаех, че на финала ще плача, ще се разкайвам горчиво за мига, в който съм чула името му за първи път, но сякаш нищо нямаше значение, важно бе единствено, че макар и за малко ще видя светлината на безкрайното щастие. И не само, че я видях, нещо много по-важно – изпитах я. Не бе точно светлина, бе по-скоро някакъв контраст с всички други усещания, които са минавали през мен. Направих го. Пожелах го. Имах го. Един от най щастливите моменти в живота ми. После се отдръпнах, страхувах се, че вече съм много навътре, че не мога да контролирам емоциите си и когато всичко свърши ще съм най-нещастната, макар и истинска жена. Той попита веднъж, втори път и се отказа, вероятно и за него беше ясно, че това е най-лесният начин.
Държах очите си отворени, исках да запечатам всяка негова черта в съзнанието си, страх ме беше дори да примигна. Когато го направих бях вече в колата и от очите ми течаха сълзи, тайно се стичаха по бузите ми, докато гледах през прозореца как се отдалечаваме от летището. След това примигване започнах да живея в мъгла, нямаше го повече яркият контраст, всичко бе нюанс, жалък оттенък на всичко случило се, шарената му сянка останала вместо него в живота ми. Дните отминаваха и макар сянката да избледняваше животът си оставаше сив. Тук-там се появяваше цветно петно, но веднага изчезваше, претопено от сивотата на ежедневието.
Сънувах го нощ след нощ и се събуждах с мисълта, че срещата ни е реалност, че животът ми е продължение на съня. Когато се появи отново беше още по-забранен и още по-далечен, а същевременно до мен, на една ръка разстояние. Решението дойде от само себе си, беше по-скоро като вътрешно предупреждение: стой на страна ако не искаш животът ти пак да се превърне в сянка, още по-дебела и плътна. Но аз бях негова. Колкото и да се съпротивлявах, бях негова и ничия друга, още от момента, в които за първи път срещнах погледа му. Беше ми адски трудно да отвръщам очи, да не говоря, да се опитвам да стоя на противоположния край на стаята, да се правя, че не го виждам, само и само, за да не плача пак. Но не можах да устоя, не можах да избягам, не можах да се скрия. Нещо ме дърпаше все натам, все по-силно, все по-яростно, все по-настоятелно. Предадох се и от този момент нито разумът, нито тялото ми имаха право на глас, говореше само сърцето, а то, то имаше нужда единствено и само от своите мигове светлина, от своя контраст на страстите. И го изживях, изживях всяка минута, всяка секунда, всеки удар на развълнуваното си сърце.
Когато отново дойде моментът на раздялата, вече нямаше сълзи, имаше само радост, радост от това, че се възползвах от своя миг светлина. Излъгах, имаше и малко тъга от това, че открих човека, който ме допълва и изпълва изцяло, когото за жалост не можех да задържа за дълго, но само мъничко тъга, защото знаех, че цикълът ще се завърти и ние отново ще бъдем заедно, този път може би завинаги...