автор: Vlad_Ongyl

Така ме завъртя животът, че почти през цялото лято на 2005 година се наложи да пребивавам в Лима, столицата на Перу. Градът е огромен (живеещите в него са осем пъти повече от тези в София), разположен е на тихоокеанското крайбрежие, а сградите му са в преобладаващ колониален стил на архитектурата. Характерни са дървените балкони, сякаш залепени за каменните постройки, повечето от които са строени преди няколко века.
Лима, както и всички южноамерикански столици - с изключение на Буенос Айрес и Сантяго де Чили - е град на контрастите. Понякога само тясното платно на една улица е границата между края на аристократичен квартал и началото на друг - с порутени сгради и мръсни улици.
Впрочем, като цяло, Лима е един доста замърсен град. Донякъде това се дължи на факта, че повече от 15 години там не е валял дъжд. (Което не пречи сутрин улиците й да са влажни - следобед, около 18 часа, от небето започват да се спускат миниатюрни влажни капчици, подобно мъгла, които до ранните часове на следващия ден образуват малки локвички по улиците и тротоарите. Местните наричат явлението llovizna.)
Един ранен следобед, завършвайки дълга и изпълнена с вълнение обиколка на многобройните антикварни магазинчета, наредени едно до друго до "Площадът на оръжието", се отбих в малка уличка, привлечен от аромата на кафе.. Макар че няколко от южноамериканските държави да са едни от основните световни производители на кафе, като цяло то не е твърде популярно на континента, а специално в Перу - още по-малко. Los limenos (лиманчани) предпочитат вкуса и аромата на чая.
Кафенето беше малко и тъмно заради тесните прозорци, и със стени, опушени от цигарен дим. При влизането ми към мен се насочи слабо момче със среден ръст на около 16-17 години, облечено в износени, но чисти дрехи. Чертите на лицето и цветът на кожата му говореха, че във вените му тече смесената кръв от две раси - hispano-americana, както се казва там.
- Adelante, por favor! Заповядайте, моля! - покани ме то.
Огледах се - обстановката не бе предразполагаща към едно спокойно уединение, така необходимо за ритуалната чаша кафе, но, от друга страна, гласът на момчето бе учтив и дружелюбен.
Седнах на малка масичка близо до масивен дървен плот и поръчах. Момчето донесе чашката, после застана встрани и със смутена усмивка попита:
- Вие сте чужденец, нали, senor*?
Отговорих му, че е познало, и се заех с кафето. Момчето тихо се отдалечи и приседна зад плота на ниско дървено столче. Виждах, че често поглежда към мен, даже когато разнасяше поръчки по другите маси. Накрая любопитството му надделя, то дойде и ме попита може ли да поседне за малко при мен.
- Казвам се Хуанито, senor. Работя тук и отдавна, и отскоро, а работата ми харесва, защото се срещам с различни хора, но скоро сигурно няма да съм тук.
Оказа се, че Хуанито пътува често, и то не само в Перу, а и из цялата Южна Америка. Притежавал скитнически дух, който често ставал причина да напуска места и работа, които харесвал, да събере набързо своя багаж и да се метне на първия автобус, тръгващ от най-близкият терминал.
- Тези, които не познават магията на пътя, според мен са нещастни хора - или поне не познават истинското щастие. Нищо не може да замени усещането за дълъг път към непознати места. Път без пътник и човек без път са тъжно нещо, senor.
Каза ми, че е бил в почти всички страни, намиращи се на континента. Движел се пеша, понякога на автостоп, но най-често с автобус. И тук той сподели:
- Аз съм поет, senor - пиша поезия. Пиша за градовете на моята родина - за Мачу Пикчу - градът-легенда, за Куско - дрената столица на инкската империя, за Пуно, разположен на брега на най-високото в света езеро Титикака, за граничещият с ледниците на Андите Бял град - Арекипа. Пиша за хората от Колумбия, Чили, Еквадор, Боливия, Аржентина. Пиша и за моите любови - най-често несподелени... Когато ми се налага да пътувам с автобус, качвам се и казвам на шофъора, че съм един странстващ поет без пукнато sentimo** в джоба, и затова не мога да платя билета си. Вместо пари му подарявам мои стихове. Така всъщност плащам билета си. И никога не е имало даже един случай някой да ми откаже...
После Хуанито ми каза едно свое стихотворение. В него ставаше дума за момиче, срещнато случайно на улицата, с което той се разминал, уви - завинаги. Но въпреки толкова кратката среща момичето е останало в паметта му - красиво и нежно, и изчезващо в далечината.
Разделихме се като приятели. След няколко дни се запътих към познатото място. Всичко си беше както преди - същите маси и столове, същият цигарен дим се стелеше над тях. Единствената разлика бе, че вместо Хуанито ме посрещна възрастен мъж с индиански черти на лицето и небрежна усмивка.
- Хуанито? Да, той работеше тук допреди два дни, но вчера сутринта просто не дойде на работа, Вижте, senor, yo lo conozco bien***. Той е скитник по душа - трудно се застоява на едно място. Работлив е и много добър, но някой ден неочаквано нарамва свочта mochilla**** и тръгва по белия свят - накъдето му видят очите. В тоя смисъл аз повече не мога да разчитам на него. Често след някое от неговите внезапни viajes***** той се е връщал тук, за да търси работа, но уверявам ви, този път няма да я намери...
Тръгнах си, без да седна. На улицата ме посрещна започналата llovizna. Вървях и си мислех за момчето-поет. Може би сега Хуанито също вървеше по някоя улица наблизо, вглеждайки се в лицата на преминаващите момичета с надеждата да срещне, но този път да не се размине мимоходом с Голямата любов. Или пък в някой скърцащ от старост автобус шофъорът чака времето на първия престой, за да прочете стихотворението-билет, а на някоя от последните седалки, залепил лице до стъклото, Хуанито мисли и пише наум своята първа поема.


* Senor - господин;е
** sentimo - най-малката монета в Перу
*** Yo lo conozco bien - Познавам го добре
**** mochilla - раница
***** viajes - пътувания