А как бързахме да минеме по моста!
Връзката ни с онзи свят на мъдрости!
Където всяка мисъл е залостване,
а всяко чувство три пъти се кръсти!
И всяка прелест някак е съмнителна,
а всяко силно вдишване - припадък.
И вятърът не влиза във косите ни,
защото вече просто няма вятър.
А как можехме високо да летиме,
да викаме от радост и от болка,
да бъдем истински и непобедими...
Себе си да бъдеме и толкова!
Назад по пътя има вече въглени
и спомени заседнали в сърцата...
За да запомним откъде сме тръгнали
и да почувстваме поне тъгата...