автор: spekulant

Трудно се живее тия дни. Всеки ламти за пари – дори и съставните ми части.
В момента съм жертва на ефективни стачни действия на целия пролетариат по телосложението ми. Яде им се.
Тичам да търся работа, но нито компютъра в главата ми, нито клетите колхозници, отговарящи за изпълнението на жизнените ми процеси, разбират колко е трудно да те назначат някъде. Особено като се има предвид ниската ми квалификация и сиромашкия ми произход.
Не мога да се похваля с истинското си име – никой не го знае. Сред близките си се подвизавам под творческия псевдоним Джони. Колко одухотворено, не мислиш ли?
Та, опитвам се да си намеря работа. Насреща ми изниква току-що отворен колбасарски магазин. Благодат небесна. Сигурно имат нужда от свежа работна ръка. Отивам да проверя условията – мизерник съм, но мизерник с достойнство.
- Марш оттука, помияр с помияр!..
А, да, между другото съм куче.
Трудно се живее тия дни, особено ако си бездомно четириного.
Не вярваш? Питай Джеси, Пудела и Опърления. Най-добрите ми приятели. Страшно интересни личности, просто не знаеш какво изпускаш.
Побъркан съм по Джеси. Всички са побъркани по Джеси – та тя е единствената женска в квартала. Пък и … само да чуеш това сладко скимтене…
Стой! Някакъв със сив костюм минава през моя район. Усещам, че нещо е напрегнат, пък и месаря, а и комшийките от неговия блок го сочат и му се хилят в гръб. Доста нервно се движи той из местността, която стопанисвам. Два полуидиота, с прически “отпред късо, отзад мудйерну ”, долавят притеснението му и при разминаването с него почти го подлагат на преса. Точно тук се намесвам аз – Джони – кучето-чудо, мечтаният пазач. Агресивният ми лай отеква сред блоковете, псувните на враговете на моя човек не могат да ме спрат и аз ги преследвам безпощадно. На безопасна дистанция, разбира се. След това типа с намръщения костюм ми подхвърля остатъка от мазната си баничка.
Ето как си намерих работа.
Ебаси колко съм печен. Опортюнист! Джеси отново ще ми се метне на врата. Джони – стопроцентовият пич. Джони – незабавната реакция.
Така се започва – с някой и без това излишен залък. Сега обаче моя клиент не предполага, че ще въртя опашка подир него чак докато стигне до тях. Един път така дори се наложи да се кача в градския транспорт. В началото най-важното е да запомниш миризмата на обекта, та като мине следващия ден през района, да пуснеш жалния поглед. Всяко уважаващо себе си куче трябва да го отработи тоя трик.
Ама не бе, не е кой знае какво – тръгваш със свити уши, гледаш го отдолу-нагоре и клатиш леко глава, пристъпвайки към него. Опашката – разбира се – помахваш с опашка. Един път метне ли ти нещо – дотук е.
Следващия ден правиш същото, умножено по две. Ако си ценител, инсценираш схватка с някой от песовете наоколо, лесно е, познавате се от е толкова малки.
Светне ли му усмивката, дебнеш го пред входа и утре.
И така.
Абе, нищо лично, ама сте ми комплексари хората. Много мислите. Дълбаете в проблема, ако такъв не е налице – измисляте си го. Тук долу е приказка. Без грам гел, без капка дезодорант, мръдна ли само към женска...
А! Джеси! Сама е, излегнала се е в нейния кашон. Само да научи какъв къс баница отнесох днес…
- Здравей, Джони.
- Здрасти, Джес – обичам да я наричам Джес. Единствено аз й викам така.
- Нещо ново?
- Набарах един, май е нов в квартала – на мига поех защитата му – изпъчих се аз. Тя живна:
- Така ли? И какво? Хубаво ли се храни? Добронамерен ли е към тебе? А приятели има ли си?..
- Нека просто речем, че поне месец няма да се тормозим на тема продоволствия – отрязах аз.
- О, Джони… - тя пропламтя с очи, застана над нейната локва и се заоглежда – Какво ще кажеш, отива ли ми пригладения косъм на челото?
Напомняше ми на…двоумях се между…
- Според мен приличаш на бурсук.
- Какво?!?!
Джони – тъпанарят. Джони – оптималният глупак. Как бе?..Откъде-накъде ще й кажа, че…
Кучешки живот…