автор: Esoterica

-Ти луд ли си?- стоях пред горкото момче и крещях с цяло гърло насред едно адско поле, а горещите пари,надигащи се от земята, се вихреха в косите ми. - Какво си мислиш, че правиш?! Само сега не ми казвай, че си се влюбил в Джен!

-Аз...обичам я - промърмори тихо Белайъл, забил поглед в земята.
Макар да имаше поне два пъти по-широки рамене от нормалното и бе с десетина сантиметра по-висок от мен, сега изглеждаше нищожно малък и невзрачен пред гнева ми. Ако Луцифер-старши разбереше, че един от синовете му се е влюбил в земно момиче...Друго земно момиче, преди аз да съм съобщила кой от четиримата избирам за свой съпруг. Не ми се мислеше за псоледствията. Ами ако решеше да навреди на Джен?
-Глупако, поставяш живота на Джен в опасност, ако баща ти разбере за това. Осъзнаваш ли, че твоята невъздържаност може да причини подобни последствия?
-Съжалявам, аз не помислих, преди да ... -замрънка момчето.
-Без оправдания! Сега ни остава да се надяваме, че баща ти няма да заподозре нищо.
-О,той ще разбере -каза отчаян Белайъл.
-Я не бъди такъв песимист!- отвърнах аз, макар че вярвах на думите му по-силно и от него самия.- Бързо да се връщаме в Акараир. И да знаеш едно нещо. Винаги си изпълнявам обещанията. И сега мисля и на теб да обещая нещо- когато избера някой от братята ти- не, определено няма да си ти -ще имам властта да доведа Касида и Дженета тук, в Ада. Джен ще е твоя,да. Но запомни добре - тя няма да е твоя играчка! Ако разбера, че си и направил нещо лошо, нищо няма да ме спре - просто ще те убия, колкото и безсмъртен да си. Винаги има начин!
През цялото време Белайъл стоеше и ме гледаше, а очите му се насълзяваха все повече след всяка моя дума. Прегърна ме и каза:
-Моля те, моля те, направи го! Моля те! Не искам власт! Няма да я нараня! Моля те! И аз ти обещавам.
-Добре, добре, това беше. А сега към Акараир. Аеринах!

***

Луцифер, Кралят на Ада, седеше в удобно кресло в кабинета си и гледаше една картина с две човешки същества, вплели устни в изпепеляваща целувка. На няколко метра от него, Лилит седеше в подобно кресло, но зад бюрото му. В очите и пламтеще тревога.
След няколко миути Луцифер проговори:
-Синът ти е неконтрулируем!
-Белайъл не е само мой син, пък и така като гледам се е метнал на теб.
-Не ме дразни още повече. Господ сигурно е извън кожата си от ярост, до колкото има кожа всъщност. Какво ли си мисли- "Синчето на този пъклен смотаняк пуска лиги по едно от моите чеда. Какво ги е разпуснал, защо не си ги държи в Ада?". Огън мой, знаеш, че той изрично ми забрани да ги пускам извън Кралството. Ана е виновна, изобщо не следва правилата.
-Тя не знае за Забраната. От къде да предположи горкото момиче ,че само аз, ти и още шепа демони имаме право да напускаме границите?
-Незнанието й не я уневинява, Лилит! Сигурен съм, че Белайъл я е предупредил.
-Скъпи, разбери я - изтръгнахме я прекалено рязко от нейния свят. Отнехме роднините,приятелите, домът й - всичко ,на което хората държат. Ако ти не би разрешил доброволно да посещавам баща си, бих нарушила и по-строги правила от тези. Постави се на нейно място за момент.
-Не мога. Казала е на смъртни какво всъщност е Ада. Скоро никой няма да се страхува от нас. Именно страхът на хората ни дава властта над душите им.
-Не е вярно. Бог ни даде властта над душите им, а хората просто не харесват мисълта, че някои може да ги контролира и за това се страхуват.
-Жено, с теб не може да се спори!- засмя се най-сетне Кралят.
Лилит стана, отиде при мъжа си и започна нежно да масажира раменете му.
-Напрегнат си- каза тя мило.
-Като че ли няма причина - каза Луцифер и се отпусна под ръцете на съпругата си. - Знаеш ли, мисля да се направя, че нищо не знам, но ако се повтори това...Не отговарям. Ще я накажа и ще трябва да потърсиш друга годеница на синовете ни.
-Спокойно. Ана е избраната за това. Утре ще отида при татко и ще му обясня как стоят нещата, мен той ще ме чуе.

***

-Брат ми, ти си напълно откачил!
Левиатан се беше излегнал удобно на една пухкава възглавница и се смееше гръмогласно, докато Белайъл се чудеше дали из някое от измеренията няма достатъчно мека възглавница, в която да потъне и да се скрие от шегите на братята си.
-Лев, стига си се дразнил! Това, че брат ни може да обича е похвално- каза Луцифер-младши, хвърляйки бърз поглед към Сатан. - Другото ни братче също е убедено, че обича.
Сатан отвърна на закачката с ледена омраза в очите.
-Хей, Белайъл -Левиатан пак се изкиска, но след миг се овладя - Я пак ми прати по телекинетичния канал онази част с приятелката на Ана... Как беше..? Касида?
След като с Ана се прибраха в Акараир, Белайъл я изпрати до покоите й. Тя му каза, че ще слезе за вечеря,но така и не дойде. За това Белайъл предложи на братята си да се съберат във всекидневната- момчето изгаряше от нетърпение да сподели с братята си преживяното. Уви, това бе грешка с доста неприятни за него последствия.
-Не се прави, че си и забравил името -ухили се и Луцифер. - Хвърлил си око на каката. Само аз ли съм здравомислещ в тая стая?
-Любовта не отнема разума, само го прочиства - замечтан, изпелтечи Белайъл.
-Ха-ха, всички сте откачили - изсмя се саркастично най-младият Принц, стана и излезе от стаята с пресилена театралност.

***

-Милейди, закъснявате за вечеря- изфъфли малкото демонче Жандрир, след като почука на вратата на спалнята ми.
-Знам. Тази вечер не съм гладна.
-Все пак да ви донеса ли нещо,милейди?
-Не!
-Господарке, добре ли сте?
Тук вече ми прекипя!
-Не, не съм добре, малко уродливо изчадие такова!- развиках се аз.- Изчезни ми от полезрението!
Чух как Жандрир изхлипа и забързаните му стъпки отекнаха по коридора отвън. Плачеше. И аз плачех. Плачех за мама, татко, Кас, Джен, Наджам, Джон... За всички, които някога обичах. Уж бях пристигнала в Ада само преди три дни, а на Земята бяха изминали две години. За едни това бяха дни, за други- години, за мен- векове. Не, не трябваше да се самосъжалявам така. "Шоуто трябва да продължи" се пееше в една песен на Куийн. Аз щях да го продължа. "Започнеш ли една игра - довърши я!"
Трябваше да се извиня на Жандрир. Не трябваше да избухвам така и да си изливам гнева върху горкото същество. Каква кралица щеше да излезе от мен, ако не можех да сдържам емоциите си? Смахната истеричка!
Станах и излязох набързо от стаята. Проследих малкия демон с магия. Беше толкова дребничък, че едвам открих съзнанието му. Беше се скрил в една ниша в кухнята и плачеше. Приближих се предпазливо.
-Жандрир, аз трябва ... - започнах с пресипнал от сълзи глас, а демончето продължаваше да плаче. - Жандрир, приеми извиненията ми, моля те! Аз наистина не трябваше така да ти крещя и да те обиждам. Съжалявам!. Ще те разбера, ако не искаш повече да ме виждаш. Ще говоря с Лилит и ще те освободя от задължението ти да ме викаш.
-Не, господарке, недейте! Това е всичко, което имам - демончето падна на колене в краката ми. Смутих се от неочакваната му реакция. - Умолявам ви! Не ви се сърдя, милейди, наистина. Аз всъщност трябва да ви искам прошка за това, че ви досадих така. Милейди, и аз съжалявам.
-Няма за какво. Хайде, ела! Намери ми нещо за ядене из кухнята.
-Както наредите, господарке!
Демонът се поклони сковано и се затича към най- близкия шкаф. Оттам измъкна няколко плата с панирано пилешко филе, печена пъстърва, задушени зеленчуци, купа с плодова салата със сладолед и парченца шоколад.
-Жандрир, мился ,че това е достатъчно. Искам вечеря, не угощение.
-Извинете, господарке! Милорд Белайъл винаги иска масата пред него да е претрупана.
- Е, аз не съм Белайъл.
Седнах на дървената маса в средата на кухнята и изчаках Жандрир да ми подаде прибори. За момент си помислих, че и той ще седне да яде, но после демончето застана отстрани и изпъна гръб. Явно чакаше нови нареждания.
-Ела да вечеряш с мен. Недей да стоиш отстрани.
-Милейди, на слугите не е разрешено да вечерят с господарите си.
-Ти не си ми слуга, а помощник. От сега нататък искам да си и мой съветник. Съгласен ли си?
-Аз...Милейди, това е голяма чест.
-Както и да е. Хайде, сядай на масата.