автор: mist_ripples

Погледът й гаснеше със Слънцето, някъде на запад...Слънцето умираше сега, но нейните очи бяха мъртви отдавна. Погледът й гаснеше със Слънцето, но не днес. Въглените в него бяха изтляли много преди “днес” да настъпи, много преди “днес” да е нещо повече от абстракция; от път, продължаващ въображаемо над ръба на настоящето, където би трябвало да спре...


* * *

Стоях замряла с поглед в циферблата на един часовник. Сляпото лице на часовника сякаш се бе вкаменило, а и аз не можех да помръдна. Не дишах – една глътка въздух би отмила напълно онова зачатие на мисъл, която остава, когато се мъчиш да си спомниш нещо, но то упорито се изплъзва. Сякаш бе аромат от спомена, но не и самият спомен; дразнеше сетивата ми с близостта си, както и с недостижимостта си. Зная, че съм го видяла в един миг, познала съм го и после следващия миг го е отнесъл със себе си, току пред очите ми.
Човешко лице мина между мен и циферблата, който не виждах, и окончателно разпръсна мъглата от парфюма. Късчето спомен се затича към небитието, а аз усетих раздразнение. Не. Част от мен усети раздразнение, повечето от мен бе повлечено с нишката, завързана около парченцето спомен, докато тя не се опъна и скъса без звук. По-голяма част от мен се оказа загледана без мисъл в една точка, а скоро и раздразнената се осъзна втренчена там.
Една обувка стъпка точката ми и увлече погледа ми със себе си. Май беше кожа, по-скоро изкуствена, прахта се бе наслоила неумолимо върху нейната матова повърхност, най-вече в гънките, образували се от износването; някакси приличаха на зле напудрени бръчки. Обувката отмина бързо, аз я проследих нагоре и нагоре, докато успея да видя собственика й, но той зави зад ъгъла.
Изведнъж, но сякаш отне цяла вечност, булото на тишината се скъса и улицата насила нахлу в мен. Хората се материализираха, колкото един по един, толкова и всички заедно. Зениците ми с болезнено и закъсняло свиване реагираха на светлината на залязващото слънце. Предпазливо поех дъх, за да вдишам сякаш нарочно една наситена и плътна вълна бензин. Чудех се къде да скрия внезапно свенливия си поглед, но имаше толкова много обувки и така различни, че накъдето и да погледнех, ме повличаше движението им.
Кракът ми завърши една крачка, която не помнех да съм започвала. Събитие, което ме наведе на мисълта, че най-вероятно вървя нанякъде. Реших да преодолея ненадейното си смущение, като направих опит да се погледна през очите на хората наоколо, но се провалих – никой не ме виждаше по начин, който да ме накара да се почувствам на сигурно място. Всички се криеха зад погледите си, а погледите си пък отместваха толкова бързо от моя, сякаш щях да ограбя нещо в тях.
В погледа си ме допусна само просякът с двете си кутрета, но не и безкористно. Искаше да видя нямото обвинение, да се почувствам виновна и да преровя джобовете си за закъсняло, изпросено съчувствие. Но аз бях твърде далеч от тази улица, по която вървях, за да реагирам; твърде далеч, за да изпитам съчувствие. Вместо това направих още една крачка. В следващия момент вече бях някой друг, а споменът за този миг проточваше сребриста, невидима нишка, бягайки от другия ум; искаше да бъде забравен. Циферблата, точката, предишната нишка от предния спомен, както и съзнанието за тяхното съществуване потънаха в нищото.