автор: arwenundomel

Слънцето се пробуди. Протегна се и разпъна лъчи. Опна ги открай докрай.
Пролази бавно нагоре, изпълзя по ръба на хълма и надникна иззад стъклото.
Ку-кук! Спите ли още? Поспаланковци!
Търся си някой да си играя. Хайде, ставай! Моля!
Зад стъклото се беше схлупило под завивката едно малко момченце. Русоляво, рошаво, с дълги мигли и сладки розови устни. Слънцето беше любопитно какъв ли цвят са очите му. Протегна един лъч да го погъделичка по нослето. После още един плъзна към очето. После още един към босото краче, подало се издайнически изпод завивката.
Момчето се разсъни. Бавно. Много бавно.
Слънцето беше вече нетърпеливо. Пусна още лъчи към двете очета. Навря се в ушите, в нослето, разроши му и без това рошавата коса. Загаделичка неистово крачето му, така че взе да му пари.
Момчето се обърна. Вече беше будно. Но не му се ставаше.
Наслаждаваше се на миризмата на топли завивки, на мекотата на любимия плюшко, наспомена за почти забравения вече сън.
Слънцето стана нахално. Направо прескочи през прозореца и се търкулна в стаята.
Обля цялото момче с лъчи. Окъпа го. Обгърна го. Заобича го.
Момчето си отвори очите и пак ги затвори. Слънцето го заслепяваше.
Но то беше щастливо – успя да види какво се крие зад дългите гъсти ресници.
Видя дълбоки зелени очи. Като неузряла ръж. Като листата на вековен орех. Като гъста и сочна трева. Стана му приятно на слънцето. Такива картини да ти идват наум, като видиш очите на едно хлапе.
Става за игра. Само да се надигне. Да стане.
Ей, сладур! Ставааааааааааааай!
Искам да си поиграем.
Момчето сложи ръка на очите си и с леко премрежен поглед, се опита да види палещия досадник. Хм, нищо не виждаше. От сиянието на слънцето стаята му беше като в приказка – цялата плуваше в една особена мъгла, която покриваше всичко и не можеше да разпознае близките предмети и мебели.
Вече се разсъни напълно. Усети топлината на слънцето. Стана му приятно от нея – мекота до кадифеност го покриваше навсякъде. Усещането беше невероятно. Лежеше и примижаше. Някакъв далечен спомен нахлу в главата му. Далечен и в същото време близък. Спомен на сигурност и уют. Спомен за истина. Истината на живота.
Наслада изпълваше малкото телце.
Момчето се оставяше на лъчите да го носят, да го галят и да го прегръщат. Спомена се превърна в действителност. Момчето се сети – така му е приятно, когато мама го гушка. А сега слънцето си играеше с него. Приятно, щастливо усещане.
В този миг вратата на стаята се отвори и влезе майката.
- Добро утро, слънчо!
Слънцето се стресна. Как така се обръща тази жена към него. Уплаши се. Сви се. Прибра лъчите си иззад стъклото и побърза да стигне обратно до небето.
Май трябваше да свикне с майката. Тя просто така наричаше момчето.
А то беше добър другар в игрите.
Утре пак ще дойда! Рано, докато още спиш! За да си поиграем!