автор: vrabche

Възхищавам ти се... Да, много ти се възхищавам...
Колко много стремежи, колко много амбиция, знаеш какво искаш и правиш всичко, за да го постигнеш. И го постигаш...

Да, възхищавам ти се, много ти се възхищавам. Не, не искам да съм като теб. Не, напротив, мога. Не искам. Това не е моя избор. Не искам да съм номер едно, вече не искам. Не си струва усилията, поне за мен. Давам твърде много и какво получавам? Възхищение? Уважение? Завист? Признание? Удовлетворение? Какво? Не, не искам всичко това. За какво ми е? Не, не ме прави щастлива. Не и мен... Цената на всичко това за мен е твърде висока, а резултатът - ... Не знам, може би нищожен.
Какво? Греша? Ами, ако ти грешиш? Не, ти не грешиш, защото вярваш твърде много в това, никога няма да погледнеш отвъд тези си цели. Защото го искаш твърде силно. Добре ти не грешиш, аз греша. Но защо не ме оставиш да си правя грешките? Защо не престанеш да настройваш света както ти го виждаш и да искаш да е така? Защо не оставиш хората да имат и друга истина - не само твоята. Дали има друга истина? Не, всичко друго е лъжа... За теб – да, но за мен – твоят начин на живот е лъжа, измислица...
Не, не искам да се науча да съм като теб. Напротив искам да изкореня и последното чувство, което ме прави като теб. Искам да се науча да подам ръка, а не да премина през падналите. За сега не успявам много добре, но се уча.
Ти си боец, ти искаш да победиш на всяка цена. Но нима войната не се прави от бойците и от желанието за победа и власт?...
Желая ти да покориш върха и там да е щастието. Аз оставам тук на половината път към върха, защото тук е моето. Защото тук има все още зеленина, цветя, извор на река. На мен не ми трябва гол пустеещ връх, на който само ветровете те срещат, а звездите продължават да са все така високо...