автор: thebigplucky

Забрави да ми дадеш кълбото, Ариадна…
Не си търся оправдания затова, че се изгубих в лабиринта.
Минотавърът се оказа не толкова страшен, с него се справих.
Но със себе си - не успях. Не ми стигнаха силите.
Измислица е Лабиринтът – облекчение за всеки един нещастник,
попаднал между невъзможността да остане
и безсилието - да избяга.
Затова сами избираме в лабиринта на дните си да продължаваме -
измислили сме много начини и причини да се лутаме,
удължаваме ги до безкрайност.
А и дори да се приберем - задължително е - под черни платна -
така или иначе в нещо не сме успяли,
и да сме в едно – другото ни е избягало.
За теб – не знам – ти защо така настояваше да съм там -
и на теб ли ти трябваха оправдания.
За какво? Да запълваш нещастния си живот с други нещастници?
В разказите си за мен да търсиш съчувствие и жалост?!
Едва ли... Доста незряло е... И необосновано.
Или просто ти е писнало и си предпочела да останеш сама?!
Начин да ме разкараш?!...

Затова ли не ми даде кълбото, Ариадна?
Остави ме на съдбата ми – амбициите да ми изядат главата.
Не ти ли мина през ума, че с Минотавъра ще се справя -
един мъж все струва толкова, колкото струва сабята му.
И дотогава – докато умее да я размахва,
Силата му е в Надеждата да се завърне някъде,
Щитът му - Вярата – че го очакват.
Любовта е Мечът, пред който коленичи и свежда глава,
Прагът, виновно прекрачен...

Ти не ми даде кълбото, Ариадна.
И сбогом – не свари да ми кажеш...