автор: rupani

Разпилените й мисли се събираха и отново се разлитаха, местейки се от ято на ято, без ясен център. Беше душно. Лепкаво зловоние, без ясен произход изпълваше сумрака на безнадеждната картина, която би трябвало да е мимолетна, но се беше заседяла тук вече няколко часа.
Тя отвори очи, отхвърли чаршафа от себе си, голата й кожа попи нощния въздух, но нищо не се получи, защото беше душно. Потта запълваше порите й, чаршафът отдавна бе изгубил способността си да попива, кислородът във въздуха отдавна се бе свършил и тя сякаш бе спряла отдавна да диша. Само свиваше и разпускаше дробовете си, без да усеща нито, че се задушава, нито че се съживява.
Стана от кревата и гола, както си беше, без да обува чехлите си, излезе на балкона. Никаква разлика. Прострените чаршафи още бяха влажни и сякаш не бяха прани. Тя ги усещаше еднакви с онези в леглото – пропити от пот и мръсни.
Отиде в банята, пусна душа, стоя под струята няколко минути и като усети, че се унася в сън, излезе. Върна се в спалнята. Не, нямаше да легне в това легло. Взе чаршафа, занесе го в банята, накисна го в леген със студена вода и мокър, и капещ го уви около тялото си. Така легна в кревата.
Така беше по-добре. Можеше да се унесе в сън.
Бавно потъваше надолу. Главата й слизаше все по-надолу, усещаше краката си все по-нависоко, гравитацията изгуби значението си, тя се почувства странно. Като жълтък в яйце. Светлина идваше отнякъде. Малък сноп светлина, не нещо силно, просто някакъв проблясък. Цветна мъгла от единия край. Беше приятно.
Тъмният град я пое в прегръдките си, тя се спусна над покривите му, гола, както си беше, стъпи на керемидите и тръгна по тях, помагайки си с ръце и крака. Пълзеше между комините и жиците на антените, минаваше по билата, и се спускаше от другата страна, прескачаше от сграда на сграда, катереше се по балконите, и вървеше напред. Градът се променяше, но тя не се предаваше, не позволяваше той да я поеме, слизаше по улиците му, бягаше в тъмното и се криеше в сенките. Търсеше някого, търсеше нещо, не я интересуваше, че е гола, този, който трябваше да я види, трябваше да я види гола, но него го нямаше.
Събуди се от съня и майка й, и баща й я чакаха в хола. Тя стана, облече халата си и отиде при тях, но тях ги нямаше, защото бяха избягали миг преди да влезе в хола.
В хола беше тъмно. Нищо не се виждаше. Беше я страх. Не можеше да мръдне от мястото си от страх. Прииска й се да извика: „Няма ли някой, който да светне лампата!”, но никой не можеше да я чуе, защото тя нямаше глас. Доплака й се. Толкова й се доплака, че чак седна на пода. Нямаше смисъл да се светва лампата. Никой не трябваше да я види такава. Проядена от червеи и грозна. Жив труп.
Погледна ръката си. Червеите там наедряваха, набъбваха под кожата й, ставаха все по големи, един бе изпълнил цялата и ръка. Под кожата, ръката й вече не беше ръка, а един голям спящ червей. Беше интересно. Събуди се. Не усещаше ръката си. Започна бясно да я удря в празното място до себе си. Трябваше да я удря. Усети болка. Беше уцелила дъската на раклата. Завъртя се. Започна да удря по-внимателно. Ръката й изтръпна, раздвижи се от лакътя, пръстите й сграбчиха лепкавия въздух, стиснаха го десетина пъти, тя разтърси китка и се завъртя с лице към стената.
Чаршафът около тялото й беше изсъхнал. Някой се събличаше в тъмното. Тя заспа с отворена уста. Слюнка потече по възглавницата.