автор: jurasik55

Колко е приятно

Колко е приятно да усещаш отново приближаващата топлина на късното циганско лято, винения мирис на закъснялата слънчева есен, особено когато вървим двамата с теб.

Ръка за ръка!

По прашните, неутъпкани друмища на нашия живот!

От косите ти струят лунни пътеки, по слепоочията са се появили първите предвестници на снежни преспи, но тихо и мълчаливо, с преглътнати спомени и неочаквано бъдеще, вървим непроменени напред!

Без да знаем защо...

Нощта отдавна е прескочила луната, скрита зад близките хълмове, бродим сред поля и гори, сред вятъра на времето и студени мъгли, безнадежни и покорени от времето, измокрени и изморени, отложили щастието за по-добри времена...

Скоро ще дойде превалът, мислим си двамата, скоро ще дойде върхът и всичко ще стане по-различно.

И по-тихо.

И по-спокойно.

Защото все още могат да се различат светлинките на притъмнялата долина под нас, някъде съвсем наблизо вече припява закъсняло щурче, но горе до върха вече е близо, още малко и ще стигнем най-сетне това нанагорнище, което всеки определя в своя живот.

Усещам дъхa ти, който мирише на смокини и грозде.

Близките храсти стават реални!

Усещам, че онова, с което съм те търсил толкова години, и то като мене, много се е променило - бели пътеки от гордост, проблеснали светкавици на надежди и болка.

Как ли да те успокоя?...

Здрачевината полека се разрежда, превръща се в ранно утро или късен следобед, но ние продължаваме да вървим напред...

Напред към върха!

Във всички времена, успокоявам се аз, от първичните спомени до последния си дъх човек все се стреми напред, за да запечата върху земята своя живот. Затова всяка книга, която някой се е опитвал да напише, никога не е имала нито начало, нито край.

Но дори и без край, без дори да си разбрал собственото си начало, тя е красива, заради това, че сам си я създал.

В синьото време на деня, когато от върха вече започва да се спуска прохлада, след малко ще започнат да мъждукат далечните сребърни звезди. Но ние вървим все така, помъкнали собствената си надежда, о, моя малка Музо, за да приседнем някой ден спокойни и уморени сред всички тези стремглави планински човешки ручеи.

Уморени, но щастливи...

Имам чувството, че докато се държим ръка за ръка, звуците на природата около нас са станали сякаш по-отчетливи, в листата на близките дървета звънят звънчетата на бъдещи спомени, опитвам се да се вслушам и в духовния порив на хората около нас, и в шепота на далечни брегове, които мамят с пищните цветове на южни морета, и във вятъра, който пронизва душата, безпощаден като цял океански ураган...

Докога ли ще вървим така?

Завинаги близки и толкова пъти сънувани.

Сред безкрая на времето...

Под разпръсналия се звезден прах на Млечния път...

От началото, до вълнуващото...