автор: rainy

Разруших пак, както винаги, мостовете зад мен -
и здравия, и пропукан от времето остарял бетон.

Защото
бях се взряла само там, във него -
мостче като паяжина тънко,
водещо ме дръзко към небето.

Нишка нежна като от коприна,
пътека мъничка от слънце,
бликнало във мен
от твоите очи.
Изсъхна като покосено от сланата цвете,
разпадна се на лъчи от мъка,
удави се
във твоите сълзи.

Останах сама там, на скалата,
храна за птиците да бъда само -
нека да кълват от моето сърце.
Любов да пият от душата гладна
и умирайки, нека да заситя обичта им -
оказва се не съм живяла все пак аз напразно.

Нищо, че боли.