автор: valeri

Ти дойде при мен тогава,
а черно беше пред очите ми...
повтарях си, че съм на работа,
опитвах се да вляза в ритъма.
Невидима ръка отряза
всички пътища към мен,
в миналото да не се завърна,
в бъдещето да не ме приемат.
А знаеш ли, че беше страшно,
не виждах и не чувах аз,
стелех се така безгласно,
не човек, а болка бях.
Тишината взе да се сгъстява
и легна нечовешка пустота,
блестяха гробища в земята бяла,
а в небето ни една звезда.
Ти дойде при мен тогава,
научи ли, попитах, каза - да.
Ти дойде при мен, не ме остави
и с поглед молеше да спра.
Кога започнах да се вслушвам,
няма как да разбера,
едва достигаха ме думите,
но разбиха тази тишина.
Колко малко се познавахме,
а топлите, благородни очи,
молеха тогава и ми заповядваха;
ще живееш, казваше ми ти.
Мразиш лекарства, мразиш сълзи,
мълчах и гледах сломено,
а ти подозираше колко боли
и назад да гледам ми бе забранено.
А сега какво, те попитах,
отвърна ми - факта приеми,
никога не ще го забравиш,
но страданието вече спри.
И аз започнах да теслушам...
Повтарях всичко казано от теб,
такъв неясен и незнаен механизъм,
откъде го има в този свят?
Понякога желаех да си тръгнеш,
не исках повече да ти тежи,
а от тебе бликаше енергия
и смееше се само ти.
И не спря, не ме остави,
и вярваше, и беше убеден,
ще бъдеш много по - щастлива
знай, във утрешния ден!
Ти дойде при мен тогава
и разбихме заедно тишината,
вървя сега и някак вярвам -
любов докосва ни Земята.