От стръмното катерене нагоре
раних до болка всичките си сетива,
изгубих сили, много скъпи хора.
Но с върховете не успях да се преборя.
Все не откривах в думите слова.
И все лъжи успяваха да ме оборят.
А под смеха на падащия в мене студ
звънтеше лудо, счупено душата ми.
Страхът ми, и нахранен, и обут
се връщаше за кой ли път обратно.
И можех ли на завет да поспра!
Тук вятърът не люби даже мелници.
Тъй голо е и тъй е ясно на върха,
а силите за истината са пределни.
Но вдишах синева от този връх
и като опрощение надолу тихо падам,
поела със душата от божественото дъх.
И съм щастлива в тишината. И не страдам.