И докато светът
се разрушаваше под краката им,
сриваше се на малки
неделими частици от душите им,
и ставаше все по-малък и
по-малък в присвитите им очи
те се опитваха да спасят душите си,
докато пишеха някакви самотни редове,
или пък отделни щрихи светлосенки,
и всичко ставаше все по неизбежно
и някъде съвсем невинно се оглеждаха за привлекателността на мостовете,
от които може да се полети надолу,
а сетне нагоре,
или пък шепа хапчета,
в недозирани количества
и те ставаха все повече и повече,
доведени тук от различни бесове, и колкото хартията с редове или платното ставаше по-незначително толкова те
приближаваха ръба, без
сами да разбират
колко много нишки са изтъкали
един между друг,
и това всщност е цяла вселена,
в която всякога можеш да се изгубиш и това наистина се случваше стотици пъти,
вместо да приближават до мостовете
или ножа към вените,
и тъмното понякога биваше не толкова тъмно
и из мрачните коридори се случваха различни неподозирани светове,
които ако някой ден се материализираха в нещо то другите нормални хора го вземаха в ръцете си и казваха какво изящество
без въобще да подозират, че там всъщност е едно спасение,
което е толкова мрачно и тежко, че по-добре въобще да не се налагаше съществуването на книгата или платното,
и светът все повече се разрушаваше, от буци ставаше на фина прах,
и докато търсеха златни жилки
онези разбираха всъщност само своята ценност
и тъмната си обреченост,
и по дяволите, те
въобще не искат да са такива
и затова когато държите нещо от тях просто отправете една ехидна усмивка
и нищо повече,
защото най-устойчиви
ще останат онези,
които нямат нужда да пишат, четат, рисуват или всяко друго изкувство,
защото изкувството е само един неуспешен електрически стол,
някой просто седи,
докато се надява тока да му се размине