автор: leprikon

Слънцето на юни прегоряло,
бавно стара планина целува,
в танца ти ефирен виждам вятър
с рози закачливо да флиртува.

Сянката ти тънка и висока,
все едно, че роза се извива,
устните ти плътни и червени,
все едно от рози сок си пила.

В шепите, косите ти преливат
къдрави и гъсти -
сякаш цвят на роза съм притиснал
в грубите си пръсти.

Как ухаеш толкова прекрасно,
сякаш рози призори си брала,
де да може розата да пее -
твоя глас си би избрала.

Отведа ли те от твойта долина,
като роза ще увехнеш от слана...

*

Ала вече щом погледна рози
твоя лик ще бъде този,
който ще си спомня.