автор: Rimoza

Очите ми - два изгрева недосънували,
огън и вода изстрадаха,
но не се наситиха и жадни останаха.
Устните ми – извор звънлив,
от облака мрака изпиха,
но горди останаха и в песните вярват.
Ръцете ми – две птици волни,
сладострастно белязаха и деня, и нощта,
но за още копнеят и нови пътища сънуват.
Косите ми – светло самодивско биле,
ветрове и слънца загръщаха,
но непокорни останаха и дъжд не признават.
В радост и сълзи деца съм зачевала,
и в мъки и смях съм ги раждала,
но не проклинам женската си орисия,
гордея се с нея !
Ако поискам, мога с една усмивка
Еверест да разледя и на върху му,
цветя да посадя – всякакви...!
От верността си – чуплива тухла,
къща да изградя, а стопанина си
с обич да накажа !
Мога от мечтите си знаме да изтъка,
и наместо златен лъв, вярата си
върху него да извеза,
няма да ми досвиди и за още ще има.
Само едно не мога –
да слушам как гукат атомни гълъби
и песен за апокалипсис да пея ...!