автор: Kboianov

Звънецът пищеше пронизително, като че ли го колят. След малко настойчивото чукане ме изстреля от топлите завивки на съня и с не твърде приветлива физиономия отворих вратата. Едър и пъшкащ силует залитна към мен и в последния момент успях да го подхвана. Това тяло, наподобяващо Крали Марко след Косово поле ми се стори странно познато. С доста усилия се насочихме с охкащото създание към миндера, който също изпъшка сърцераздирателно под огромната тежест. Лицето на нещастника беше заприличало на непохватен опит на козметичен хируг, раздрания фамозен костюм навярно също криеше и други синини. Трудно беше да бъде разпознат в този клетник известния бизнесмен и мой приятел бай Ганю. Бързо се запътих към скрина, където беше домашната аптечка.





***
Демокрацията роди своите ентусиазирани деца и в нашето градче. Не малко бяха ония, които си мислеха да захванат нещо излеко, да направят алъш-вериша и да си гледат хаира с бързо спечелените милиончета. Сред тях беше и бай Ганю. По неведоми пътища същия беше успял да закупи старата баничарница до кметството и я ремонтираше. Цяла седмица можеше да се види как иначе непохватната му натура се щура между стените, събаря кофи с боя и стълби и благославя целия свят.
- Защо не си повикаш майстори?- запитах бялата фигура, която дишаше тежко на прага.
- Хм, та да ме оскубят ли? А- не! Бай Ганю не дава пари нахалос.
Внезапно нещо му прищрака в главата и той се обърна към мен.
- А ти що за приятел си? Я хващай четката!

***

С помощта на много кърпи, лед и търпение успях да свестя своя приятел. Подпухналото му и насинено лице вече не издаваше нечленоразделни звуци.
- Какво се е случило? Кой така те нагласи?- загрижено го запитах аз.
- Остави се, брате!- прошепна ранения- Отиде ми алъш-вериша..
Съкрушеният му вид издаваше, че е нужен и лек за душата. Такъв лек имаше скътан в килера- бутилчица коняк, съхранена за кръглата ми годишнина, но нейсе...




***
Миейки чашите за коняк с позлатени ръбчета си спомних как бай Ганю гордо беше закачил новата табела над своето творение. На нея пишеше „Строй-фаст”.
- Що за чудо е това?- дивяха се всички, минуващи покрай офиса.
Същият въпрос зададох и аз на новоизпечения бизнесмен в кафето.
Той повъртя огромните си ръце нерешително.
- Абе да ти кажа, що не? Ама...да не раздрънкаш идеята. Петър Керемидчията от нашето село знаеш ли?
Смутено поклатих глава, че не познавам такава велика личност, но въодушевения левент продължи.
- Гледай сега как съм я измислил: Изкупвам от село керемидите и после ги препродавам на гражданята по-скъпо. И тъй и тъй всеки се захванал да строи...
- Че как тъй? Нали не ги правиш ти?- объркано запитах аз.
-Кой ти е казал?- заговорнически пошушна Ганю и забърка в огромната си торба. След няколко минути той извади един тежък предмет и го трясна пред смаяните ми очи.
- Видиш ли? Печат! На всяка керемидка ще пише „Стройфаст”.
- А защо точно такова име?- любопитно запитах аз.
Бизнесменът свойски извади цигара от кутията ми и я запали, за да получи вдъхновение.
- Гледай сега!- чужбинско име..значи- некой може да си каже ,че сме ингилизи и я спонсорство, я кредит...Може гражданята да помислят, че керемидките не са наши, значи- ето защо са тъй скъпи....
***
Чашката за коняк се оказа неподходяща за подпухналите устни на пребития. Но подушил ароматното питие, Ганю сам насочи пръстите си към шишето и гаврътна няколко юнашки глътки. Сълзи задавиха иначе ведрото му някога лице.
- О-о-о-х!Налагай, налагай леда!..
***
Спомних си как един ден беше пристигнал в кафенето с тежка пътнишка чанта. Без да избърше потта от челото си , той седна срещу мен.
- Какво си понесъл за офиса? – подкачих го аз след традиционно поръчаната му бира.
- Уф-ф-ф.Какво да ти река? Тея компютърджии са хаирсъзи!- рече бай Ганю, като изпи половината халба.
- Що за вина имат те към твоята особа?- удивих се аз, тъй като моя приятел никога не беше посягал към мишка и клавиатура.
- Ами рекох си- офис. Значи- има нужда от компютър. И те ми го дават и викат- пишеш уин и тръгва. Ама не ще и сега го връщам...
- А ти натисна ли Enter?- запитах вещо аз.- Прочети, там в упътването всичко има...
След време го срещнах отново и го питам.
- Е, как е? Справи ли се с компютъра?
- Справих се.
-И- как?
- Купих си...секретарка.
-!?
- Гледай сега- секретарката знае да пише, да прави кафе, да върти едни такива очи и да отпраща клиентите, когато ми се дреме. Не е ти бай Ганю прост.- рече бизнесмена, отпивайки от кафето ми.
***
Ледът и конякът сториха чудеса с моя приятел. С удивителна бързина той измъкна една от пурите ми, оставени небрежно на нощното шкафче.
- А помниш ли английската далаверка?- запитах го аз.
Той поклати глава неодобрително. Тази страница от битието му не беше толкова славна.
Въодушевен от потръгналия бизнес, Ганю беше решил да опита и износ и не къде да е- а в Англия. Прави той-струва и изпрати товар от своите керемиди. Мина се обаче време- никаква вест от мъгливия Албион.
- Мискини! Взеха ми керемидките и-нищо!- ругаеше Ганю.
Един ден той донесе един факс и ми го подаде.
- Я, виж! Какво се оправдават?- запита нетърпеливо той.
На факса пишеше: „Суровата глина некачествена.Връщаме обратно.”
Тъй Ганю не прослави нашенци в Албиона с нашенски големшки и сурови керемиди...
***
-Е, няма ли да разкажеш какво стана най-сетне?- запитах нетърпеливо вече съвзелия се приятел.
- Ами..той, Петър...не ги пекъл добре керемидите и...-измънка той.
- Не пекъл-ще опече!- рекох да го ободря аз.
- Ох, брате! Докато го видя, клиентите дойдоха да си искат парите обратно за суровите керемиди.Па-бой!...
Ганю отпи последната глътка от бутилката.
- И сега-какво? Край ли?-запитах съпричастно аз.
- Как-край? Не!- отсече бизнесмена стоически.- Ще си купя, ще си купя....бодигардове!
Това заключение ме смая не по-малко от следващата реплика.
-Къде е другата бутилка?
Тъй Ганю стана пишман-бизнесмен...