автор: qwer_1

За някои любовта идва по план, за други – пада от небето като тухла-четворка - ненадейно и оставя рани. Такъв беше случaят с моя приятел Киро.
Та Киро, младият архитект, чаровният тъмнокос Гуфи, беше връхлетян от въпросната муза, спусната му от небето под формата на дългокрака, синеока колежка, постъпила на работа в кировия офис.
Денят бил хубав ( в тези истории винаги е така), а Кирил, както винаги, закъснявал за работа с половин час. Вече бил заменил ходенето с енергично подтичване и влитайки през вратата, се блъснал в нещо, което обикновено го нямало там – стройна девойка на видима възраст около двадесет и пет години.
"А! Извинявай! Не те видях" – казал той. Момичето от уплаха не отвърнало. "Наистина, не ми се случва често да се блъскам в непознати... ъ-ъ, всъщност ти си първата...и..." – не можал да довърши изречението си.
"Помогни ми поне да си събера нещата!" – насъбрала смелост тя, и моят приятел млъкнал и непохватно започнал да събира от земята падналите нeща и още по-непохватно да й ги подава – очила, химикалка, няколко листа...
И на единия лист пишело – Curriculum Vitae.
"Значи, ти си новата колежка. Добре дошла, аз съм Кирил."
После влязъл шефът. "Аха, значи вече се запознавате. Но все пак – Димитров, това е Нели. Нели – това е Димитров. А сега, на работа!" – и посочил към бюрото на Киро. " Завърши ли проекта?"
"М-м, два щриха само и ще е complete отвсякъде!"
"Започвай тогава, а аз ще запозная Нели с останалите."
Така завършила първата среща на Гуфи с новата любов.
...
Всеки четвъртък, ние с Кирчо пием бира след работа. Офисите ни са на не повече от сто метра един от друг, а някъде по средата се намира една от най-добрите столични кръчми (чието име няма да споделя с вас, за да не става реклама). Този четвъртък на пръв поглед не се отличаваше по нищо от предния, и от по-предния – аз подраних, а Киро закъсня.
Поговорихме си обичайните глупости, но той ми се видя някак напрегнат. "Ей, Димитров, ти май си се зарибил по някоя мадама!" – бъзикнах го. "Пфу! Значи все пак ми личи" – призна той и ми разказа цялата история. Как той се бил изложил още първия ден – натресъл се връз нея, докато тичал за работа, и едва не я съборил. Извинил се, но стореното – сторено. После, гузен, взел да я избягва (офисът е огромен), да наднича за нея и да си представя колко по-приятно (и лесно) би било, ако тя се бе натресла в него. Мернал я няколко пъти и била прекрасна (описа ми я), сънувал я бил. Сега искал да я покани на среща, но го било срам. Предпочитал някакъв естествен повод да се видят, обаче такъв нямало, а нашият герой бил влюбен до уши и почти толкова отчаян.
...
Мина една седмица. Дойде четвъртък.
Щяхме да ходим на кино с Кирил и моята нова приятелка (за нея – друг път). Разхождахме се из Софийския, докато тя свърши лекции и умувахме как точно да преплетем нишките на съдбата така, че Кировата и тази на Анелия да образуват перфектната плетка.
Крачехме по коридора на първия етаж – до Юридическия и се заглеждахме по разлепените обяви, когато на Гуфи му хрумна гениалната идея.
"Да-а, братче измислих! Точно така ще направя!" – това беше неговата "Еврика!".
"К’во измисли, казвай!" – ухилих му се насреща.
"Не-е, няма да ти хареса, обаче е гениално!"
"Айде, казвай! Аз съм с теб!"
"Ами, ако й открадна лаптопа..."
"Дотук – зле, въпреки че май се досещам."
"...И после тя разлепи обява, че се търси лаптоп, изгубен в района на СУ..."
"И ти се появиш?"
"И аз се появя..."
"С топ-а в ръка?"
"С топ-а в ръка!"
"На бял кон?"
"Копеле, ебаваш се!"
"Т’ва да не ти е филм с Одри Тоту! Въпреки че, признавам, идеята ми харесва. Обаче как?"
"Чух, че сега пише курсова и през свободното си време идва тук до библиотеката с лаптопа –да си прави записки, а като се умори – сяда в кафето там. Ще се опитам да я издебна – грабвам топа и изчезвам. И през следващите дни редовно проверявам обявите тук. Какво ще кажеш? Дори да стане фал, винаги мога да й върна компютъра."
"Кире, т’ва или ще бъде най-великата любовна закачка от гръцката митология насам (отвличането на Европа – бел.авт.), или най-голямата преебавка, която съвременният свят познава! Обаче се надявам да не е второто!"
"Хе-хе, мерси брато! Утре ще си взема почивен ден и ще я чакам тук дегизиран."
"Успех, ще стискам палци."
Настъпи деветнадесетият час, взехме моята дружка и отидохме да гледаме филм. След киното, Киро звънна на шефа си. Минута по-късно затвори телефона с доволна усмивка – явно всичко беше наред.
"Чефо, утре съм на лов!"
"Ок! Ние ще се прибираме. Дано да клъвне, ха-ха!"
Така се разделихме с него.
...
На другата вечер ми звънна. Просто нямаше такъв ентусиазъм!
"Успях! Да ме шибат калинките, всичко стана по план! Тя малко подрани, ама и без това почвах да се изнервям. Седях цял час на пейката отвън, изпуших кутия цигари от нерви. Обаче дойде – стройна, усмихната и енергична. И с лаптопа през рамо. Седна вътре, поръча си кафе и сок и отиде до тоалетната. В този момент аз действах – бях като светкавицата, човече! Като невидимия лош брат на светкавицата – влязох бързо и тихомълком задигнах чантата с лаптопа, след което също толкова скришно и бързо се изнесох. Никой не разбра к’во става. Само излязох и бегом към къщи! Стана преди два-три часа, чак сега се усетих какво съм направил. Ей, а нашите ми казваха да не гледам филми с престъпления... Утре ще следя за обяви. Сега чао и да стискаш палци"
"Чао!"
...
Уикендът отлетял, като Киро всеки ден, през час, търсил в СУ обява за изгубен лаптоп. Такава обаче нямало. Понеделник бил празник и не се работило. Дори архитектите.
Във вторник Киро отишъл на работа без да закъснее – нямал търпение да срещне Нели. Нея обаче я нямало там.
Почукал на вратата на кабинета на шефа.
"Влез. А, Димитров, ти ли си. Какво има?"
"Здравейте. Исках да попитам за новата колежка – Нели."
"Какво за нея?" – в гласа на шефа се долавяло добре прикрито недоволство.
"Ами, не е дошла на работа..."
"Естествено, уволних я в петък!" – тук вече недоволството изобщо не било прикрито, даже тонът станал малко яден.
"Мога ли да попитам защо?"
"Димитров, какво е това любопитство! Какво те интересува тебе нали ти си на работа!" – на това наблегнал, за да намекне на Киро да спре да пита и да се връща към задълженията си. Той обаче не можел.
"Нещо се е случило...?"
"Да, случи се! Открадна ми последния проект!"
"Как така? Не мога да повярвам! Тя беше професионалист и..."
"Повярвай, Димитров! Да му се не види! Нали се сещаш, в петък, когато ме помоли за почивен ден."
"Да..."
"Тогава трябваше да изляза по-рано, служебно. От бързане си забравих лаптопа, а ми трябваше за една презентация. Звъннах на Нели да ми го донесе в другия офис. Тя, каза че тръгва. После се оказа, че презентацията се отлага и й се обадих пак – извиних се, задето я разкарвах през половин София заради моята разсеяност, и й предложих да седне някъде да пие едно кафе, без това оставаха по-малко от два часа до края на работния ден."
Пляс! Киро почувствал как мисълта го ударила по тила като с мокра хавлия.
"Откраднат бил! Представяш ли си?! От кафенето. За две минути. Отишла била до тоалетната. Като чух ми причерня – проект за двеста хиляди... Откраднат! Казах й да не се появява тук, докато не ми намери шибания лаптоп! Тя се разхлипа по телефона и аз затворих. За две минути, представяш ли си! По сто хиляди на минута!"
Сега и на Кирил му причерняло пред очите, а лицето му пребледняло. „Опа, сега я загазих!“
„Съжалявам, шефе!“
„Няма какво да съжаляваш. Не си виновен ти. Тя, всъщност аз съм виновен. Слава богу, намерих бекъпи на най-важните файлове, обаче ще трябва още поне месец-два яко бачкане да го направим наново. Това за теб означава до юли никакво отсъствие и закъсняване – най-много пет секунди. Утре ще ти дам задачите, сега ги разпределям. Айде отивай да работиш, че изгубихме ценно време!“
Кирил, както се казва, бил покрусен. Но решил да се реваншира – пред изгората си и пред шефа. Щял да върне всичко в изходно положение.
Изровил от архива CV-то на Анелия Александрова Тошева. Видял адреса и след работа решил да й занесе злощастната машина, да се извини и т.н....
Позвънил на вратата. Тя отворила. Киро обяснил надълго и нашироко ситуацията и й подал чантата с преносимия компютър. Тя не казала нищо до момента, в който го извадила и познала модела.
"Малоумник! Идиот! Ти, нещастен..."
Последното Киро не го чул докрая, тъй като Нели, стиснала лаптопа в ръце, изпълнила такъв бекхенд, че дори Шарапова би завидяла. Резултатът от съприкосновението между алуминиевия корпус и дървената глава на Киро бил едно на нула в полза на първия. Иначе казано – комоцио, седем шева и три дни в безсъзнание.
Аз ви казах, струва ми се, че любовта понякога боли. Но не се притеснявайте – сега Киро е добре, а шефът му не разбра за случилото се. Киро го излъгал, че от някакъв строеж паднала тухла (четрорка, естествено!) и се отървал по чудо...