автор: Scratch

-Как се чувстваш?-
Питаш ме ти.
-Логично.Приплъзващо се
И изчезващо във мрака-
Отговарям омаяна от глупостта.-
А ти?
-Безкраен и небесен,
Облачен и безразборен,
Безработен...Така е,
Мое цвете,моя драскаща приятелко,
Така е в наши дни.
-Думите на хората преди бяха големи.
-Не са много онези,които го помнят,-
Усмихваш се ти.-
Други се помнят-
И слънчевата светлина,
И децата цветя,
Героите на онази невъзможна борба,
Косата,обрасла между кирливите ризи
На всяка носеща омраза студена война.
Това не ни пречи.
Нали,моя драскаща приятелко?
-Аз не съм зла,-
Се сепвам без да е нужно.
Отново продумам:
-Аз не съм зла.

По дяволите,мрзя всички съображения!
Пусни ми слънчевата светлина!
И ти ми я пускаш.
Заслепяваш ме с нея.
Защото уж копнея за правда,
А мразя слънчевата светлина.
Това е част от всяка природа.