автор: hoodoo

Вървя в нощта и се чудя кой съм всъщност аз? Нима съм цветето от саксията,
щом има толкови клопки, в които попадам. Капризно цвете, което дори и прилежната домакиня вече се отказала да отглежда и сега стои полуизсъхнало в ъгъла на балкона, клюмнало чакайки да го изкоренят.
Винаги съм бил в мъгла и съм свикнал да препъвам без път, и да се сблъсквам с невидимите предмети, но сега, когато е ясно и когато пътят се вижда далеч напред, нима като стар пияница едва го уцелвам? Защо, когато само трябва да следвам една обикновена, човешка цел, не мога да се примиря, че хората сме само биологичен вид. Защо не мога да приема, че в дъното на всичко стои яростната борба за територия и сексуален партньор. Също както при кораловите риби или дивите зайци. Нима мога да се откажа от тази борба? И какво друго ми трябва? Слава? Пари? Жени? Власт? Царство? И когато всичко това е за мен, ще имам ли спокойствие? Ще бъда ли наистина щастлив? Може би е по-добре да бъда жертвата, която се храни от състраданието, а всъщност тегли към дъното вързалите се? Да, точно натам бия винаги. За да може мама да ме завие и да ми донесе топъл чай и живачен термометър, както много отдавна. И на мен да не ми трябва нищо и никой друг... Защо не искам да порасна? Защо не искам да оздравея? Нима съм стигнал дотам, че обикновеният живот да ми се струва толкова тривиално глупав, че не си струва усилията да играеш по правилата. Да си част от другите и другите да са част от теб. А да си само себе си, без да искаш да се променяш, колкото и нелеп да си. Отхвърлен, сдухан и изолиран. Дори психически малтретиран, а защо не и физически. Въобще дълбоко обиден и уязвен. Но всъщност използавщ и надсмиващ се над глупаците. Архиегоист.
Кой съм аз? Отключвам и най-последната, забранената врата от душата си и поглеждам дълбоко в себе си, но се отдръпвам. Видял съм нещо страшно и невиждано от жив човек. Да, видял съм... и може би искам да го покажа на всички. После да заключа врата след тях. Нещо такова.