автор: alqska

- Добре де , много хора остават в US, ти защо не остана?
Червените борове



Седловидата Дервена разделя Каменичката котловина от котловината на град Кюстендил. Тя е излючително живописна, но от особено значение за нашето изложение е краят на едно било, който е оформен като своебразен клиф, като начало на стълбица към небето. От това „място” наречено от местните ‘Мацеков камък’’ се открива гледка към Кюстендилската котловина, която определено радва окото. На изток е разположена кюстендилската котловина, на запад каменичката копловина, на север е Лисец, на юг са могъщите, обрасли с борове била на осоговската планина. До „Мацеков камък” героите на настоящият разказ ходят около 2-3 км пеш от една селска махала, в която те имат малки, скромни вилички. Като цяло можем да заключим, че това е що-годе приятно място, което, за щастие, е все още неопорочено от шибаната комерсаилизация, заливаща ни отсвякъде днешно време.
Героите на разказ са четирима зевзека, които не желаят да живеят свъщност, в света, в който им се налага да живеят. А те са:
Бате Чачко, кюстендилец, вече на около 30, с репутация на виден коцкар. Интересно ще бъде да отбележим, че когато той бил малко дете, по-големи момчета го излъгали, че една принцеса-хубавица е омагьосана и превърната в жаба, в заблатените основи на един изоставен строеж, в края на града, който всъщност бил нейният дворец. За да развали магията той трябвало да открие и целуне тази видоизменена принцеса, както в една известна приказка. Като резултат бате Чачко успял да изцелува поне дузина жаби, докато устата не му се обложила и подула, но за нещастие нито една от тези зелени хубавици не била омагьосаната принцеса и той тъй и тъй не успял да развали магията. Обаче, по-късно, същите тези устни, са целували много знайни и не чак толкова знайни хубавици, пък дори и да не са принцеси. Завършил НАТФИЗ, недозавършил психология, той наистина умее да разкодира женските мисли и желания и с актьорското си майсторство( той наистина има и физически и душевни качества на актьор, не само диплома ), да ги омае и да ги ощастливи, най-често само за една-две нощи. Може би, би могъл да направи кариера в голям град, като София, но той е предпочел да живее на спокойствие в малкият град( според някои той предпочита малкия град понеже там девойките не са толкова лицемерни и надути и изкуствени както тези в големият град, нещо по-което аз не мога да се изкажа поради липсата, все още на компетентност по този въпрос ), където поради нескромните доходи на неговите родители, той не вижда смисъл в това да работи и да си изкарва сам хляба. Но е факт, че след бурни разгулни нощи с мадами, той търси мъжка компания и желае да коментира повече проблемите на обществото, отколкото своите креватни геройства, нещо наистина нетипично за нормалните мъже. Той почти не говори за своите подвизи, Само веднъж, когато коментирахме конфликта ‘бащи-синове’ и родствената памет той се изказа: „Когато бях малък дядо ми казваще:
„-Чадо, има йедан здвер, дека е по-големо животно и от самиот шоп и това животно се зове шопкиня”, но това, което дядо ми не знаеше, е че аз сам укротил много от тези зверове”

Бате Светли, софиянец, на около 27-28. За него може да се каже, че кръвта му е с високо октаново число и за разлика от първият герой не жените, а бързите скорости са му призванието на живота. Нежните създания в BG са някъде назад в списъка му с приоритети. Имал няколко любовни премеждия, на него определено не му върви с жените и той често ги нарича събирателно „бърбулета”, каквото и да има в предвид с този цветущ шопски израз( „бърбуле”означава „топче”, но понякога наричайки някого „бърбуле” се има в предвид, че въпроснят човек е откачен, шемет или нещо подобно) Другите трима герои, са едни от малко живи негови стари шриятели. Общителен е и лесно се приобщава, но голяма част от неговите приятели бяха любители или на високирте скорости (като него), или на спринцовката и един значителен процент от тях предадоха богу дух, всвледствие начина си на живот. Светли е успял да се опази от дрогата( всъщност само от по-твърдата такава ), а може би и съдбата му е благосклонна, та той е все още сред нас. Иначе можем да кажем, че e учил малко в УНСС, преди няколко години , в днешно време развива успешно автомонтьорски бизнес, а на дясното рамо има татуирана схвастика, нещо, което го прави малко по-харизматичен за автора от останалите.
Батко Тони, вече може би на 29, родом от Кюстендил, понастоящем жител на Пловдив. Той е единственият мъж под чехъл (засега от групата). Тъй като той идва от по-скромно семейство, а родителите на неговата булка развиват бизнес в Пловдив, на него не му оставаше нищо друго освен да стане едно малко колело в семейният бизнес, да взима децата от детска градина, да гледата тъщата в очите, когато тя го засипва със съвети, да извършва пролетно почистване и да върши какво ли още, което нормалният мъж никога не върши в нормални условия. Послушно агънце, Тонката рядко успяваше да посети родният край, а и като притурим факта, че е много трудно и останалите да се уцелим по едно и също време, е обяснимо, че нашите излети за една година се броят на пръстите на едната ръка. Той се радва на срещите с нас някакси по детински начин. Така Тони се опитва да се отпуска и да се чувства като истински мъж, нещо което не може да се случи в нормални условия.
Авторът на тези редове е на 22, кюстендилец, понастоящем налагащо му се не точно да живее, но всъщност да прекарва( а защо не дори да губи ) по-голямата част от своето време в София. Студент в един отвратителен университет наречен Меи, той е на прага на това да навлезе в живота. Пред себе си има трима учителя и три пътя, които може да последва и да му служат като ориентир. Той знае, че най-правилно и в духа на патриархалните традиции, е да се потруди да си изкара безинтересното му образование, после да работи някъде нещо, което едва ли ще е много приятно, и по някое време да се задоми и да създаде и отглежда деца. Но това е живот на пионка, безинтересен, така би станал една машина и нищо повече. Нормално, изкушават го страстите на другите двама, но, ако последва примера на другите – това е като да поемеш нанякъде с вързани очи - просто не знаеш къде ще стигнеш. Затова той все още се колебае накъде да поеме, и чии пример да последва, нещо, което ще му определи живота до голяма степен.
Можем да кажем, всеки поне малко от малко завижда благородно на останалите за това, което са. Единият има собствен успешен бизнес, на другият му вървеше неимоверно с нежните половинки, а третият бе успял да създаде семейство и вече да се радва на деца, т.е. той бе изпълнил всички „сакрални ритуали”. Но и тримата ‘големи’ завиждат на автора за това, че пред него е пътят, че пред него е голямото състезание и той може да постигне нещо, което е тяхна мечта или кой знае.
И така в един топъл октомврииски съботен следобед бяхме потеглили към това красиво място въоръжени с малко ядене, повече пиене и достатъчно трева за пушене.
Тези излети са идеален начин да се отърсим от напрежението, да общуваме с природата. Но може би за нас те са много по-дълбоко отколкото за средностатистическият наш съгражданин, който чака да му свърши тъпият работен ден, да седне пред телевизора, да изгледа поредната безсмислена простотия, после преди да си легне, ще си брои белите косми по главата, а не се пита защо толкова западаме морално или защо след 50 години ще сме около 3милиона, или пък нещо друго, по което има смисъл да се поразсъждава. Ние започваме нашите разговори от нещо дребно, примерно цената на тока и полека-полека задълбаваме, докато не достигнем строго екзистенциалните въпроси, като това защо трябва да се живее, за избора на житейския път и други теми, които са мъчили и Кант още преди 200години. Наистина има много литература и много автори са представили своята позиция, други биха казали, че религията им е достатъчна по тази тематика. Но на нас не ни достига, че някой е откъснал ябълката преди 4000 години. Защо да не може всеки да откъсне своята ябълка, защо да не може да се избута камъка на Сизиф. Ние искаме да осмислим сами нещата, да знаем защо това е така както е. И не трябва само да се мисли, но и да се спори. Трябва да осмислиш и чуждото мнение и да си смел да защитиш и своето. И така правим и ние, на зелено, загледани в небето или в мержелеещият се образ на Кюстендил ние ‘мислим на глас’, Казано по иначе всеки пречупва света през призмата на своето мислене, само където ние се вълнуваме от призмата, от това как мислим и защо мислим така . Не знам дали читателят ще разбере последното, за свободата на мисълта, за това да можеш да кажеш открито на някого, че го обичаш, или че го ненавиждаш. Тук говорим за неосъзнателното потискане на мисълта, за това, че след като турчина ни е притискал цели 500 години, после държавна сигурност, а днес може би и мутрите( това обяснява нашата естествена омраза към споменатите субекти ), как да се почувстваш свободен, как да се почувстваш ‘способен да полетиш’. Някой по-наблюдателен би забележил присъствието на домашното пиене и тревата и би казал : ‘Тези се дрогират, напиват и ги ръсят някакви простотии.” На което бих опонирал с една известна мисъл : ‘Истината е в устата на разгневения, пияния и малкото дете.” А вероятно са и нашето лекартво да се измъкнем от клещите на ежедневието. „Домашната” също така ти помага да забравиш, че ти се налага да вършиш неща, които не ти харесват, да забравиш колко си смотан или нещо, което те подтиска.
Пътеката минава през ливади, хълмове и гори, някога огласяни активно от човешки глъч, в днешно време се гласяха само от плачът на вятъра в клоните на дърветата или от смразяващото кръвта грачене на някой и друг гарван. По-горе споменатите ливади, някога пасища и ниви, са обрасли с огромни шипкови храсти, които стоят като мрачни тъжни рицари, охраняващи ничия земя. ‘Зевзеците’ бяха прекарали голяма част от своето детство по тези хълмове, затова тази гледка събуждаше у нас някаква неопределена, дълбока болка, която се усилваше от чувството на безпомощност. Все пак топлото, слънчево време прикриваше тази мрачна картина и с топлите тонове на слънчевите лъчи, ние се радвахме на природата, която определено бе по-добрата алтернатива на софииските улици, примерно.
На нашето място разположихме малкото и леко нескопосаното, собственоръчно приготвено ядене и само след пововин час бяхме полегнали в кръг, хапнали, леко пийнали и и димящият joint ни обикаляше. По едно време темата за разговори се задълбочи около казармата. Тримата ‘ходили’ си разказваха весели случки от този период, говореха за интересните хора, скоито ги е срещнала съдбата тогава, калпавата техника, с която са работили и изобщо за и против таз държавна служба като цяло, а автора, поради своята некомпетентност си мълчеше, чувстваше се някакси изолиран и гледаше влюбено един блед облак, който бавно обхождаше небето над нас и се опитваше да го определи на нещо. После изведнъж темата прерасна в това да си опитен, да си опознал света, живота от много аспекти. Авторът, както и неговите приятели имат мнението, че не трябва да си като ‘кон с капаци’, да се забиеш в една област и на едно място завинаги, без дори да поглеждаш встрани. А трябва, когато си млад да видиш, да пипнеш, за да знаеш, да ходиш, да пътуваш. Защото „човекът е човек, когато е на път”. ‘И наистина може би това да си бил войник е плюс за тях’, казах си аз. В последствие темата се пренесе и за на ходенето на гурбет, но не само като начин да докараш лев-два, но и като начин за личностно обогатяване и морално израстване, за това да видиш, защото често да видиш, значи и да можеш. И така, полека, полека стана време за тръгване.
На тръгване, докато си събирахме багажа ‘бат Светли’ ме попита:
- Добре де , много хора остават в US, ти защо не остана?
Аз отидох до ръба на скалата, погледнах към Кюстендил, към околните планини. Слънцето бе пред залез, те бяха в сянка. Погледнах на южната страна. Отсреща слънцето бе пред залез и потъвайки зад далезен облак на хоризонта, оцветяваше боровете на билото в червено. Казах му:
- Като гледам тези борове се сещам да една причина, като погледна към вас се сещам за още една.
Може би последното им хареса, аз базелязах бегла усмивка по лицата и на тримата. И така ние слизахме с ободряващата мисъл, че сме прекарали един смислен следобед и с тъжната мисъл, че той вече е свършил.