Беше захладняло. Не съвсем неочаквано, но все пак неприятно бързо. Посетителите на парка започнаха да се разотиват. Загръщаха се плътно с дрехите си, вдигаха яките си, ускоряваха крачките си, придърпваха псетата си и изваждаха в готовност предвидливо взетия чадър- който си го носеше.
Хора минаваха край неговата пейка и не го забелязваха. Правеха така от години.
А той упорито седеше все на една и съща пейка. Сам.
Загърнат в изтъркания си до блясък шлифер, с все същата скиорска шапка на главата, с все същите безцветни панталони и все същите... безцветни чорапи.
Обувките му се меняха. Той бързо износваше обувките. Те бяха единственото нещо по него, което често се сменяше.
Сега бяха светло бежови. И почти нови.
Глупаво изглеждаха тези обувки на краката му, но това не го интересуваше. Той точно това искаше. Да го оставят на мира. Никой не му правеше забележка за обувките. Хората бяха свикнали да не го забелязват. Да го игнорират. Започвайки от шапката и минавайки през изтъркания шлифер, те въобще не стигаха до обувките. Просто го отминаваха.
Вятърът се усилваше. Странно беше, че хората си носят чадъри, все пак, защото почти цял месец не бе падала и капка вода от небето. Сушата бе изпепелила всичко. Днес денят беше облачен, но не заваля. Вятърът можеше да носи със себе си единствено прах.
Прах, който бе единственото останало след сушата. .
Прах имаше в изобилие. Беше почти незабележим, защото по време на сушата нямаше и вятър. Кротко и незабелязано той се бе натрупал навсякъде. Във всеки ъгъл, във всяка цепнатина имаше прах. Вятърът сега го събуждаше.
Сега вятърът изпълни въздуха с прах.
Хората се закриха с каквото можеха. Прахът влизаше в стиснатите им очи, в затворените им уста, в ноздрите им, биеше ги по пръстите на ръцете, по ушите, по всяко голо място.
Хората бягаха. Прахът ги помете.
Остана само той. Облакът прах отмина, след него нищо не остана, но той си седеше на пейката. Само вдигна яката си.
В далечината святкаше. Това бе най-страшното - не се чуваше никакъв звук. Облаците се тълпяха и изпускаха мъртвешка светлина. Безшумно. Като светкавицата на фотоапарат. Всичко наоколо ставаше безжизнено от тази светлина.
Тази светлина не го плашеше. Той обожаваше тази светлина. Той отдавна беше победил тази светлина. Дори не си направи труда да погледне откъде идва тази светлина. Гледаше си право напред и леко надолу. От тази светлина можеше да му стане само приятно. Но на него и това не му ставаше.
Първите капки дъжд го удариха по лицето. Удариха по пейката, удариха по асфалта на алеята. Бяха толкова нарядко. Но тежки. Бурята щеше да бъде голяма.
Той само се сгуши по-надълбоко в яката си. Все още не искаше да се маха.
Всеки ден от девет години насам той седеше на тази пейка по това време. Нищо друго не правеше. Само седеше. Дори главата си не въртеше, да оглежда минувачите. Гледаше в една точка.
Някои го възприемаха като статуя – произведение на модерното изкуство. По неизвестни причини на никого не му се искаше да седне до него. Хората го отбягваха.
Дърветата извиха клони. Започнаха да пращят. Дъждът плисна. Няколко секунди тихо и приятно, после вече шумно – земята се изпълни с локви и небесната вода започна да плющи в тях.
Той не помръдна.
Заваляха ледени топчета. Заподскачаха в локвите и по дървените пейки. Клоните на дърветата започнаха да се чупят. Топчетата започнаха да валят толкова нагъсто, че вече не можеха и да подскачат. Станаха едри като череши. Той стоеше упорито на мястото си и само леко се изви на една страна за да предпази лицето си. Излъсканият му шлифер с времето бе станал като броня. Хубави платове произвеждаха едно време. Яки платове! Брезент!
Вятърът побесня. Започна да изтръгва кошчетата за отпадъци от стойките им. Започна да вдига пейките с тежките чугунени крака. Той стоеше. Внимаваше само да не го удари някоя летяща пейка или клон. Дърветата започнаха да се накланят от корен. Захвърча трева.
Той не ставаше от пейката си. Тя стоеше на едно място само защото той тежеше отгоре й. Вятърът започна да надига и неговата пейка. Той се хвана с две ръце за нея. Вятърът преобърна пейката. Той се сви на топка за да не си счупи врата.
Бурята бе преминала в смерч. Никой не си спомняше по тези места някога да е имало смерч.
......
Вихърът го изплю в двора на една къща от предградията. По странно стечение на обстоятелствата, пейката падна на краката си. Той още стоеше в средата и, вкопчен в нея с безчувствени пръсти. Умираше.
Някакво дърво се бе забило в корема му.
Последното, което видя преди да издъхне, бе тя. Излизаше от къщата, за да огледа пораженията. Малко се бе състарила, но беше тя. Носеше същата прическа, както преди девет години.
Такава я бе видял за последен път.
Когато си уговориха среща на тази пейка, но тя не дойде. В яда си той скъса и хвърли хартийката с телефонния й номер, но на сутринта осъзна грешката си. И започна да я чака. На същата пейка, със същите дрехи, по същото време, всеки ден. Да го познае тя, ако мине от там...