автор: rupani

Покой. Слънцето печеше лениво, вееше някакъв ветрец. Имаше и птичка, скрита в клоните. На масата имаше ракия. И салата. Под масата дремеше котарак.
Момичето бе вдигнало крака на масата. Нямаше кой да го гледа. Тук по това време беше пустош. Нямаше жива душа. И да гледа някой, той се криеше. А това бе все едно да го няма.
Котаракът се сепна и подплашен от нещо хукна нанякъде. Момичето го проследи с поглед.Нищо особено. Изгуби се в храстите.
Момичето си вееше с полата си. Не му се спеше. Достатъчно беше спало през нощта.
До него на ламаринен стол, отпуснат като дроб седеше мъж с голям корем, по потник. Гърлото му бе прерязано. Стоеше така вече два часа. Салатата и ракията бяха негови. На нея вече и бе омръзнало да го гледа. Кръвта му отдавна бе изтекла.
Тя се загледа в една птичка, която кълвеше нещо в опърлената от слънцето трева. Следи я така десет, петнайсет минути. Птичката не бързаше. И момичето не бързаше.
Котаракът изневиделица се метна върху птичката. После я отмъкна някъде. Момичето реши да се пораздвижи малко.
Накъде ли да поеме? Всички пътеки й бяха омръзнали. Тя пое през поляната, към отсрещната горичка.
Тук беше душно, дърветата бяха нагъсто разположени, беше тъмно.
Беше тъмно, защото очите и още не бяха свикнали със сянката.
В горичката имаше дере, на дъното на дерето имаше кал. Момичето се спусна в дерето.
От калта се подаваше една мръсна ръка. Метър и двайсет след нея се подаваше връх на туристическа обувка. Когато беше хвърлила тялото тук, бяха дъждовни дни и в дерето имаше доста вода. Но сега имаше само кал.
Момичето отмина. Пак излезе на пътека. Накъдето и да тръгнеше – все излизаше на някакви пътеки. Закле се следващият път да тръгне с мотика. Да разкопае всички пътеки!
Повървя малко по пътеката и отново кривна в шубраците. Задухата се усещаше даже и тук, където слънцето не грееше. Заподскача надолу по склона между дърветата. В тази посока беше реката.
На десетина метра пред себе си видя мъж. Седеше с гръб към нея. Синя блуза на бели райета, черна къдрава коса, брезентова чанта... мъжът се обърна.
Гледаше я с примижали очи. Точно на мястото на лицето му падаше слънчев лъч. Тя стоеше метър по-нагоре от него и дишаше тежко. Беше се запъхтяла.
- Добър ден! – каза мъжът... Мочето... Беше доста млад.
- Добър ден... – момичето отговори машинално.
Не смееше да мръдне от мястото си. На два метра по-надолу, от купчина листа се подаваше тила на белокоса, късо-подстригана жена. Виждаше се част от ръката й, стискаща все още бастун. Човек, ако не знаеше за жената, можеше и да не я забележи. Младежът не даваше вид да бе забелязал нещо.
- Изгубих се. – усмихна се той и стана – А вие?
- Ами аз... – момичето все още не мърдаше от мястото си. – просто се разхождам.
- Трябваше да стигна до хижа... Ето! Даже и името и забравих... “Мелницата”
- “Воденицата” – момичето се засмя – доста сте се отдалечили.
- Знаете ли пътя?
- Ами да... Но... не сте ли уморен?
- Всъщност... свърши ми водата – младежът показа празно шише - Знаете ли някъде да има вода?
- Да, наблизо е.
Странно беше това момиче. Беше едно такова слънчево – руса, почти бяла коса, бяла кожа, вечно се усмихваше... не говореше много.
Пъргаво изкачваше склона. Младежът едвам следваше темпото й.
Стигнаха на равно място. Тук беше прохладно. Младежът дишаше тежко.
- Дайте шишето!
Момичето се изгуби някъде. Младежът подпрял ръце на колене още не можеше да се съвземе.
Момичето се върна. Подаде му студено шише покрито с капки вода. Гледаше го някак особено. Усмивката не бе слязла от лицето й.
- Благодаря!
Младежът се изправи. Още дишаше неравномерно.
- А сега... Хижа „Мелницата”. Накъде да вървя? – попита той
- „Воденицата” – каза през смях момичето – Елате, ще ви покажа.
Тя го заведе на края на поляната и му посочи отсрещния склон. Там се виждаше някакъв покрив сред дърветата.
- Аха! Благодаря! Май разбрах, къде съм сбъркал... Е...
- Чакайте малко!
Момичето го хвана за ръката. Той я погледна озадачено. Тя се смути. Пусна го.
- Ако тръгнете от тук, ще трябва да минете през дерето... А има по-хубав път. Аз ще ви го покажа...
- Ами добре! Да вървим!
- Ами... Елате да седнем замалко.
- Да седнем? – младежът искрено се учуди - Защо?
- Така... – момичето избягваше погледа му – Не искате ли една ракия?
- Хехе, още ми е рано – засмя се той.
- Ами нищо. Да поседим. Половин час. Не повече.
Младежът се засмя. Момичето беше доста странно, но това само допълваше чара му.
- Добре. Да поседнем - съгласи се той– Къде?
- Тук.
- До пътеката?
- Ами да... Аз се казвам Елица.
- Иван.
Седнаха. Загледаха се в далечината.
- Вие по каква работа в хижата? – запита момичето
- Имам резервация там. Малко почивка.
- Сам ли сте?
- Сам.
Младежът гледаше момичето и се пазеше да не се засмее гласно.
- Аз пък съм тука с дядо си.
- Къде тука?
- Ами тука – момичето посочи с палец зад гърба си – Тука е горското.
- Сама с дядо си?
- Сама.
- Странно...
- Нашите заминаха на почивка и ме оставиха тук.
- Е...
- Тук е по-хубаво. В града през лятото е ад.
- Ами...
Момичето се разбъбри. Мъжът само се облегна на лакти и от време на време възклицаваше едносрично. Времето минаваше. Гърбът на момичето беше интересен за гледане.
....
Момичето изведнъж стана. Стана и младежът. На пътеката се показа едър възрастен мъж с ловджийска екипировка.
- Аха – каза той – Имаш гости! А аз се зачудих защо ги няма труповете...
- Трупове? – младежът реши, че не е чул добре.
Момичето гледаше земята. Възрастният мъж започна да сваля снаряжението си.
- Седи тука и скучае цяло лято! Напълни ми гората с трупове!
- Моля?
- Нищо де... Ела да пием една ракия. Ще ти разкажа...
- Ама аз... имам резервация и трябва да побързам.
- Няма страшно. – дядото сложи тежката си ръка върху рамото на младежа - Ей къде е хижата, ще минеш през дерето. Чисто е.