автор: thebigplucky

Сами пожелахме да е така -
да ни разделят разстояния.
Да се докосваме чрез размисли,
да се промъкваме един в друг необитаеми.
По магистралите на страстите
да се достигаме и разминаваме.
В мъглите на непонятното да се споделяме отчаяно.
Тревожни нощи да си разказваме.
Безцелните си дни да осмисляме по страниците.
Жаждата си да гасим и да палим.
За пустинята в душата - да търсим оазис.
Търсейки пътища - на кръстопътя спряхме.
Не стигнаха силите да прекрачим онази врата.
Или онзи, извечният страх -
от неизвестността и промяната.
Като два кораба в бурята,
изоставихме се на милостта на съдбата.
Дадохме и шанс - да предреши ставащото.
Не потърсихме тихо пристанище.
Като два листа, откъснати от вятъра,
заедно паднахме, на един и същ тротоар.
И едни и същи стъпки ни мачкаха,
но на разстояние.
Като две капки дъжд, заедно изплакани,
но в различни очи попаднали.

Ти пожела да е така -
тайно да си споделяме тайни,
а онова, между нас, да остане неказано.
Направихме и невъзможното
да поставим всяка възможна прозрачна преграда,
да затрупаме онова чуство, пропълзялото.

Аз пожелах да е така -
да се усмихваме, докато изпепеляваме.
Да вложим всички разпилени нюанси
на безумните си желания
в една-единствена уморена наздравица.
Глътката да напарва нагарчащо,
когато празниците ни застигат в самота.
И сълза издайническа да прокапва...
Да се пропуква стената на болката,
да простенва мълчанието.

Съдбата пожела да е така -
различни мигове да улавяме,
в различни страници да ги разказваме.
Да не се очакваме-няма да го бъде това между нас...
Да няма за какво да си прощаваме.
Различни улици да извървяват крачките ни.
В различни хора, по различен начин,
да оставяме следа.
Да се търсим и откриваме на части в останалите.
В различни приказки да заживеем,
животът странно след време ги разкрасява,
... а нашата - неразказана да остане, неизживяна...
Или поне не докрай...