“Все едно, че вместо звезди
съм ти дал куп малки звънчета,
които знаят да се смеят” – А. С. Екзюпери
Оставете ми поне една звезда!
Нищо, че не трябва да се моля.
Нищо, че за мен единствен храм
е брегът, със чакащите кораби.
А не ме е чакал никой тук.
Аз – желание неприютено –
скитам из града и само луд
вятър от косите ми си взема
мидички, дошли с мен от брега.
Бяха ми последната икона.
Оставете ми поне една звезда
да не ме измъчва тежък спомен!
Нека ме събуди нежен звън
и от тази музика да пия
през нощта на този мрачен път
преминаващ през една пустиня.
Много дълго ще вървя сама –
без море, без вяра, без молитва.
Оставете ми поне една звезда,
за да имам за небе усмивка.