...За измамените надежди, за огорченията, за неоправданите очаквания, за това дали си или не си, за болките, за мъките, за загиналите любови, за подаръците на съдбата, за ударите под кръста, “за реката под реката”, за разбитите сърца, за скърбите в душата на наранените деца,
за радостите и неволите, за страстите и нежността, за сълзите в очите на убитата сърна, за лудостта в живота ни, за безсмислието в нас, за това ми се говори - за смъртта...

Обградени от лъжи се борим всеки ден със самите себе си, борим се за себе си и за ближния, а той бори ли се за нас? В тази наша битка не сме ли са пореден път сами, като избутани във ъгъла деца., търсещи капчица любов? А може би за пореден път се чудим дали този свят не е достатъчно добър за нас или може би ние не сме достатъчно добри за него? Къде ни е мястото сред всички, и изобщо има ли място за нас. С всяка изминала секунда осъзнаваме, че всъщност това е една утопия, мираж, детски блян...и просто я няма... Лъжем себе си, че всичко е наред, но не е. И когато за момент истината се покаже разбираме колко нищожни сме. Малки прашинки на фона на огромната Вселена... Не съм ли достатъчно добър, за да живея в лъжа, в спокойствие и вътрешен мир? А може би е време да отворя очи, да видя себе си, да видя другите, да разбера защо съм тук, защо съм жив, с какво съм ценен и дали някога ще бъда щастлив... Измамени сме всички, огорчени, опорочени. Изобличени в глупост и наивност за пореден път стоим пред страшния си съд със наведена от срам глава, зяпайки във пода и очаквайки безмилостната си присъда мислим за живота си; за грешките; за стореното и пропуснатото; за това, което сме и това, което е трябвало да бъдем... Но уви Животът ни прецака и стоим тук увързани в оковите на собствените ни лъжи и заблуди, мислим си: “Какво се случи с мен?”, а отговор няма.... Безнадеждна е надеждата и няма плам ни в очите, ни в сърцето, всичко мъртво е и плачем, не за другиго, а за самите себе си. Излъга ни живота и безмилостно ни поруга, и сега...влачейки се по пътя към собствената си Голгота, мъкнейки на гръб тежкия си кръст, умираме малко по малко и няма кой да ни спаси... Дойде часът на нашата смъртта - безмилостната гостенка със черно наметало и бели коси, дойде тя, дойде за мен, за теб, за всички нас. И умираме бавно, парче по парче се откъсва от нас, гасне душата ни, сърцето се пръска и остава...нищо.

...За майката Земя, за тревата, за цветята, за нощта, за птичките в небето, за калинките и за малинките, за пролетния цвят, за приказките, за семействата, за захарните петлета, за сладките, за крилата на птиците, за моите крила, за моите успехи, за моите падения, за липсите и ограниченията, за свободата, за оковите, за затвора на душата, за желанието да полетя, за това, което искам, за това, което мога да направя, за нещата от живота, за това ми се говори - за смъртта...