автор: simona_peeva

Един ден, като се замислиш, ще разбереш защо съм се държала така и колко изтощена психически съм била за да постъпя по този начин. Не казвай, че съм те зарязала, защото ти ме заряза много отдавна. А ми каза, помниш ли, че това няма да се случи. Е, случи се.
Колко съм наивна да повярвам пак!
Нямам сили да гледам как още един близък човек (си събира нещата и) си тръгва от мен. Аз съм емоционална развалина, срината съм... И ако ти не виждаш това, не знам кой друг би могъл да го осъзнае. Уморих се, нямам сили, в главата ми е пълна каша. А с годините става все по-трудно да преглътна отново. Блъскат се хиляда и една мисли, но за съжаление не виждам никакъв отговор. Искам да видя поне един. За да мога да тръгна ...
Не бягам. Опитвам се да съхраня частица от себе си, от достойнството си, от мислите си, от разума си ...
Компромисите, които направих със себе си (въпреки, че се бях зарекла никога повече) ми изиграха лоша шега. И ти си като останалите. Взимат всичко, след това ставам досадна, неприятна, прекалено много изискваща и ненужна ... и си стягат багажа.
Аз те молех за помощ, крещях за твоята помощ... А ти ... замълча. Обърна се на другата страна и ме остави сама с убийствените мисли. Много по-лесно е да ме игнорираш пред това да направиш опит да ме разбереш.
Виновна съм за всичко. Виновна съм, че те оставих да си играеш с мен, с чувствата ми, с наивността ми. Виновна съм, че позволих и те допуснах толкова близо до мен. Дори и да твърдиш, че не говоря – не са необходими думи за да видиш, че бях абсолютно отдадена и ангажирана на това ти да си добре и да не се чувстваш сама.
Аз съм сама. Така се чувствам. Мисля си за бъдещето. За тогава когато тази самота ще бъде толкова обозрима, че болката ще бъде нетърпима. Но човек се ражда и умира в самота. Само не живее в самота...
Самотата е неизменна моя спътница. И може би е крайно време да престана да се съпротивлявам, а да й подам ръка за да вървим напред заедно.