автор: devita

Тунел.. дълъг път пред теб, път до недрата на земята. Няма светлина, но се усеща топлина. Мълчание, гробна тишина..
Убива капка по капка надеждата, която бавно намалява. Тя е просто кълбо..като Слънцето голямо и живее там, дълбоко в теб. Живее, но умира.. пак като теб. Ден след ден, кълбото се смалява. Сърцето обич познава, но болката и разочарованието го съпътстват. Познанието прави силата на опита, но слабостта на сърцето. То е обвито в калбо от надежди. Забавя своя ритъм.. губи го. Топлината е временна и нейния край се усеща.

Тунел.. дълъг път пред теб, а кой всъщност ти прави компания? Изсъхнали листа..клон от маслиново дърво, някога символизиращи сладостта.. на мирните човешки души. На хората, които продължаваш да обичаш, а те дали някога са осъзнавали това.. Дори сянката не се вижда, няма я, изоставила е самотника. Тръгнала е и отлетяла с душата, когато някога била е цяла с човека.. когато изгаряля е в огъня на любовта.

Тунел.. дълъг път пред теб. Нямаш връзка със света, той не съществува. Изчезнал е в мига, когато отворили са се очите. Мечтата си остава само мечта.. Не я достигаш, макар живота си да даваш за това. Реалност и илюзия, образи бързо сменящи своя вид.. докосваш се, миг тъй-крехък, за да е истина. Време, което не смяташ за пропиляно.. Мечтата ти е дала живот.. мечтата е поддържала този живот. Но мечтата се сринала.. както сринва се скала. Купчина пясък и камъни.. живота.

Тунел.. дълъг път пред теб. Път, превърнал се в страдание. Какво пък..поредното наказание - за помощта.. за отдадеността.. за доброто. Път без думи.. тих и спокоен, убийствена тишина. Разяжда тялото, с него и сърцето. Път, пробиващ с всяка стъпка надеждата. Режещ я на парчета.. малки късчета. Просто ненужни стъкла. Едно цяло била е някога.. а сега..сега просто образ няма.. развалина.

Тунел.. дълъг път пред теб. Къде е нежността..къде е усмивката. Ледът - новата дреха, пълзящ из цялото същество. Промушва се и измества топлината. Прогонва я далеч.. далеч от теб. Новият дом те очаква.. Там, където надеждата е загубено време, а хората в нея - красива приказка. Тъмнината те очаква.. радост няма. Но защо ти е.. не е нужна тя, когато няма с кого да се сподели. Когато далеч е останала твоята сродна душа.

Тунел.. дълъг път пред теб. Очите ти са замъглени. Усещаш как капките почти са изтекли.. а тъмнината е пронизала твоето сърце. Студено е, но не можеш да почувстваш.. Мокро.. задава се река. Реката от твоите сълзи на надежда.. реката, която понася те напред в тунела.. с гальовност те носи. А ти се унасяш в сън дълбок. Знаеш, че тя е част от теб.. не се страхуваш. Страха изчезнал е отдавна. Сливаш се с нея.. кръвта от сърцето ти обагря я в червено.

Тунел.. дълъг път пред теб. Не чувстваш болката, нито тъгата. Не усещаш студа, нито тъмнината. Никога отново няма да видиш зората.. сега пред теб остава само пътят, който от самото начало си определи. А тунела - край няма, но твоят наближава. Последен дъх.. и една-едничка дума, за която сили събираш през целия път.. Затваряш очи и капката надежда с теб умира.. Умираш там, в морето от надежди.. със заледена на лицето сълза и устни отронили последния си зов.. Устни, изкрещяли в гробната тишина “Прости”…