автор: Beethoven

Преди да започна своя разказ, искам да направя едно важно уточнение. Аз съм банкнота, но не каква да е, ами баш еуробанкнота.
По приумица на съдбата станах притежание на стара продавачка на цветя в България. Как се е случило това не е важно.
- Аз ще те дам на внучето... – каза ми тя - знаеш ли как ще ти се зарадва... Само като си представя как ще му светнат очичките, като те види. Когато му давам пари, дори да са повече, казва ,,благодаря”, после ги прибира, изхарчва ги веднага и забравя. А теб ще те гледа често, ще ти се радва и ще се сеща за мен.
После тя заговори нещо за молове и че България се променяла много бързо. Изгубих интерес.
Разбира се, бабата изпълни заканата си – подари ме на момчето заедно с една вафла. Този вид търговия ми е любимият – едната страна дава пари, другата – искрена любов и признателност. За жалост удоволствието от сделката изчезна веднага щом се озовах в моя нов дом.
Много от пoртмонетата в България са стари и евтини – получени като подарък и държани от инат или сантименталност... хората се правят, че не забелязват кръпките и дупките, а да не споменавам как ги тъпчат със снимки и хартийки – забравени и непоглеждани от години. Точно в такова попаднах.
Веднъж, както си лежах, в протмонето влезе банкнота. Беше Нова. Тя ме заговори.
Изненадa ме с перфектния си еуропейски, а тя отвърна, че всички нови левове го знаят. Тя продължи:
- Може би не знаеш, но ние, новите, сме по-различни. Израснали сме в друго време. Ние сме по-отворени към света, по-възприемчиви, учим езици, компютри…
Проведохме дълъг и интересен разговор. Тя ми разказа много интересни неща за своята валута. Например, че ,,лев” идва от ,,лъв”.
- Нима? - трудно ми беше да повярвам – когато влязох вътре виждах само някакви измачкани и необщителни пари. Е… Аз също не съм от разговорливите… Но това е защото съм еуро! С тях ли да говоря?
- Да – потвърди тя. – Били сме горди и смели в миналото, но никой вече не помни какво и защо ни е променило.
Мина много време и се влюбих в нея. Когато опознах левовете се привързах и към тях. Привързах се дори към старото портмоне. Живях там, сприятелявах се, учех се от тях и те се учеха от мен, създадоха се приятелства и вражди... Почти бях свикнал с дупките, снимките, визитните картички и съвсем бях забравил лъскавите портфейли от миналото, когато чух гласа на майката:
- Сложи еврото в кутията, бабината кутия със старите монети.
- Добре, мамо! – беше внучето. Отвори портмонето си, взе ме с ръка и ме отнесе до дървена кутия. Капакът хлопна. Толкова бързо се случи, че нямах време да кажа дори ,,сбогом” на своята любима.
Стоях в мрака и... нищо! Побеждавах скуката като си представях. Мечтите ми бяха горе-долу такива: момчето изкарва пари, за да си купи вафла, а новата банкнота незабелязано пада зад леглото. Години по-късно я намират, но тя вече няма стойност. Нито аз. Прибират я при мен – в кутията. Кутията – в шкаф, а шкафът – забравен. Двамата сме заедно хиляди години, преди да се разпаднем на прах.
Постепенно, с времето, пристигна отчаяние, параноя, болка и омраза. О, как бленувах забвението! Вместо любов единственото ми желание беше смъртта. Мечтите ми се промениха - “Дано да стане пожар! Нека изгоря, но поне ще изгори и тази дяволска кутия!”
Когато капакът се отвори, детето вече беше пораснало. Все още помня изражението на лицето му – първо - изненада, но после си спомни:
- А да… - взе ме в ръка и… просто ме гледаше… не! Виждаше ме, но очите му бяха на друго място и в друго време. Сетне прошепна – Бабо…
И тогава заваля дъжд. Не знаех, че от очите на хората вали, но се убедих, когато две капки паднаха върху мен.
Юношата сви пръсти, с което ме измачка, и понечи да ме върне обратно, но след миг размисъл се озовах в джоба му. По-късно си купи с мен вафла.
А в джоба нямаше левове – всички банкноти бяха непознати… всъщност бяха ми познати… приличаха на мен. Оказа се, че никой не беше чувал за моята любима. Никой не беше чувал за левовете изобщо. Иска ми се да можех да правя дъжд, но съм най-обикновено евро.