автор: Rimoza

Мълчани думи в ръждив облак се извиха,
и небето с черен плащ покриха,
зарони бялата мечта горчиви сълзи,
по мокрите и криле ръждива кал пълзи,
а до вчера тя волно летеше в небето,
кристален полет и пееше в сърцето.
Доволен адът, лукаво отключи вратата,
предложи химическо чистене за крилата,
и със злонамерен любезен поклон,
гостоприемно и обеща вечен подслон.
Ще си стоиш тук на сухо, щастлива,
каза и той с усмивка уж приветлива,
и никога вече, когато навън суета вали,
ти няма да плачеш и да те боли,
защото няма да имаш сърце и очи,
ще си вече с мъртва душа, неранима,
черно или бяло, разлика няма да има...
Но как така, без сърце и без очи,
и как с мъртва душа може да се лети?
Не, по-добре днес горчиви сълзи,
но утре знам, ново небе ще заблести,
с хитри клопки, да ме погубиш си готов,
но аз съм силна и ще дочакам полет нов,
заинати се вироглаво и дръзко мечтата,
а адът разочарован пак заключи вратата.