автор: TheBloodThirstyBunny

" Вижда ми се някак си далечен. Гледа, но не вижда. Усмихва се, но не го чувства. Може би го е страх от мен. А може би просто не го инетересува околното. Не иска ли да ме погледне, да, право в очите, изливайки всичката болка, яд, самовлюбеност или каквото там криеше в себе си. Беше ли или не беше... Изобщо съществува ли или е просто плод на жалкото ми въображение.
" Вижда ми се някак си далечен. Гледа, но не вижда. Усмихва се, но не го чувства. Може би го е страх от мен. А може би просто не го инетересува околното. Не иска ли да ме погледне, да, право в очите, изливайки всичката болка, яд, самовлюбеност или каквото там криеше в себе си. Беше ли или не беше... Изобщо съществува ли или е просто плод на жалкото ми въображение.
Сънувах го преди няколко нощи. Знам, че беше той, просто го усетих... усетих това , което го изпълваше и по това го познах. Фигурата му бледнееше пред очите ми. Само устните виждах... И все пак знаех ,че е той. Самите очертания... и усмивката, знаех.
Помня... помня как сладко се усмихна... просто изникна пред мен и се усмихна. После стана сериозен, замислен дори. Чух как от устните му се отрони нещо. " Искам да те целуна" - промълви - "Само да те целуна" - Ето така...внезапно, почувста го... и го направи.. А аз не се дръпнах,защото исках да е моментно, без последствия - Аз никога нямаше да бъда негова. Просто от гордост , а и от онова , което беше някога. Не бих била способна да го гледам с нежност, когато откъсна нещо от мен.
Е ... то с врмеето само си се върна де, но все пак нали знаете. Важен е жеста! А той сякаш със зъби...
Понякога хората бягат ли бягат. Препускат в луд галоп през горички и поляни, просто ето така без посока. Бягат от теб , защото не си им нужен... но в един момент идва липсата. Давал си им нещо, и когато се отдалечат прекалено много изпитват нуждата, но ... наистина... твърде много са се отдалечили.
Чувствам ,че това което усещам е по- красиво чувствата на всеки друг. Моите чувства сякаш са ...съвършенни. И сякаш не вярвам,че друг може да докосне , това, което докосвам аз.
Аз ли? Еми кой съм... Никой! Колко красиво звучи- никой! Защото никой е уникално... то не е всеки, то е просто никой... не е някой, защото всеки е някой... Аз съм просто никой. Не съм различна, не! Не съм нищо специално, не съм изобщо част от това. Аз летя с няколко стъпала под или над вас- вие избирате. Аз съм просто песъчинка, оставена на вятъра. Аз съм всичко и нищо в едно.
И сега го гледам как се усмихва...а сънят е далече. Символично далечен! Знам че беше просто сън, но понякога е по- карсиво да мечтаем, да избягаме от релаността и да потънем в съня. Някак си ми бе по- приятно да си представям спонтанната целувка, през изкуственият му поглед. "


И тогава гласът млъкна. Потъна в тишината и остана само пороят. Фигурата беше размазана, или изобщо не беше фигура. Дъждът отмиваше следите. Отмиваше спомени, съдби, отмиваше чувства, усмивки, една целуква. Но сълзите не отмиваше. Не! Сливаше се с тях, но не ги отмиваше. И именно това беше красивото. Именно това!
Една празна улица, с фигура, която не е истинска, илюзия, която дори не виждаш, но знаеш че е там и един порой изпълнен с... чувства!