автор: diablolitic

… след толкова много време, може би само за миг, без да иска дори, след препятствята който му струваха най-цените неща може би от животът му, най-накрая имаше един миг в който се чувстваше спокоен. Докосна чисто новото Bugatti Veyron, което Генерала беше оставил.
… след толкова много време, може би само за миг, без да иска дори, след препятствята който му струваха най-цените неща може би от животът му, най-накрая имаше един миг в който се чувстваше спокоен. Докосна чисто новото Bugatti Veyron, което Генерала беше оставил. Без да го иска. Без дори да му каже, че го иска. Коремът му се сви, както когато беше влюбен. Не от страхотната кола, а от жеста който направи. Черният цвят лъщеше от яркото слънце отразявайки лъчите му във всевъзможни посоки. Отвори бавно вратата и седна на седалката, тялото му прилепна плътно. Отпред видя спортният волан с голямо “B” посредата, и полуавтоматичната 6 степенна скоростна кутия. Беше тунингован всеки един детайл от него ръчно, като при старт и ускорение, единствено някой изтребител с реактивен двигател можеше да го изпревари, дори пътническите самолети нямаха шанс. Вече нямаше значение тази кола за него, харесваше му да я усети, поне веднъж, да я докосне, да седне и да се отпусне затваряйки очи. Щеше да я продаде и да даде парите за благотворителност, както направи и със всичко което притежаваше. Дори със съзнанието си. Генерала му бе оставил малко пакетче с ключовете й и бележка на която беше написал. „ Не може да живееш само в мрак и да носиш светлина. Така ще престанеш да светиш” Пое дълбока глътка въздух. Чуваше смехът по-надолу от абитуриентския бал. Стотици момичетата и момчетата крещяха в суета пред училището, оглеждайки тоалетите си и радвайки се, за завършването на училището. Харесваше му когато усещаше около себе си положително настроени хора, макар да не се случваше често и макар да той самият да не бе ходил на абитуренски бал. Щяха да запомнят този ден за цял живот. Затова бяха свалили и те предразсъдъците си, а родителите им бяха дали пълна свобода. Сияеше… Запали двигателя и го форсира силно, чу се дълбок пронизващ тътен от мощният 1109 конски сили супер тунингован V-образен 16 цилиндров мотор, ръмжеше като див звяр. С периферното си зрение видя нещо което накара сърцето му да спре за миг. По улицата в края на която се бяха събрали стотиците абитуренти, която беше нанадолнище, отгоре се носеше 35 тонен тир с ремарке пълно с тухли. Не разбра какво стана, само видя как шофьорът скочи в движение, а камионът движещ се с повече от сто километра и без управление вече, летеше надолу към абитурентите.
Шофьорът на камиона усети как губи управлението, като спирачките на гумите отказаха, усети как въздухът излезна без да може повече да спре. Помисли си за миг за кабелът който се канеше да смени още преди два месеца, но все не му оставаше време, каза си, че ще може да изкара. Имаше още две спирачки. Опита се да включи ръчната спирачка, но в паниката от бързо набиращия инерция камион не успя, опита отново, но камионът скочи през дупка и той удари главата си в покривът, уплаши се, главата го болеше, потече кръв, ръката му трепереше от уплахата, а камиона летеше надолу набирайки все по-голяма скорост и по-голяма, видя долу децата който се бяха събрали, но уплахата бе по-голяма, просто отвори вратата и скочи навън, мислейки си, че няма какво повече да направи. След децата беше училището, и знаеше, че блъсне ли се с него, ако е вътре камиона, нямаше почти никакви шансове да оцелее, тогава си каза, и без това повече нищо не мога да направя, защо да умра и скочи…

Оставаха не повече от 15 секунди когато щеше да ги смели огромната тежка маса, без да има какво да я спре. Зави му се свят, а коремът ужасно го заболя и главата щеше да му се пръсне. Превключи дори без да разбере как на първа предавка и бугатито полетя. Импулсът е равен на масата по скоростта на квадрат. Неговата кола тежеше не повече от тон. Единственият начин за да развие голям импулс е, да увеличи неимоверно скоростта си. Движеше се перпендикулярно на улицата по която летеше камионът надолу, усети ускорението как го залепи за седалката. Имаше само един единствен опит. Не усети петте секунди как минаха откакто натисна педала докрай, скоростта беше над 160км. вече, имаше не повече от шест седем секунди. Почувства се безсилен, все едно е парализиран и не може да помръдне и сантиметър, и иска да изкрещи да предупреди човекът който пресичаше улицата. Виждайки как отгоре пада голям отчупил се бетонен блок, което ще го смаже след секунда. Но не може да обели и дума, опитва се, но не може да се помръдне. Беше на метри от камионът който тъкмо щеше да премине по улицата надолу право в абитурентите който се разкрещяха от паника, но нямаха никакво време стотиците хора да се помръднат, щеше да ги размаже без дори да усети съпротивлението от тях. Почувства неописуем страх, искаше му се да натисне спирачката, да се отклони или поне да затвори очите си, видя в километража 308км/ч. Времето се насече като на забавен кадър, просто държеше волана напред натиснал педала за газта докрай. Всеки следващ кадър ставаше по-бавен, главата му щеше да се пръсне от напрежение. Удари камионът в предната гума, почувства ужасния стържещ звук от ламарината как се огъва и всеки орган и цялото му тяло как искат да изхвръкнат напред, вече не контролираше нищо. Усети как камионът се стоварва цялата си тежест върху него, а някаква ламарина разрязваше тялото му, усети влага…

Абитурентите крещейки в паника виждайки как в последния момент камионът леко сви наляво и със зловещо стържене предната част се преобърна блъскайки се в три етажната къща отстрани, на не повече от десет метра от тях, влизайки навътре в нея преминавайки през цялата й основа, като не успя да спре поради голямата инерция която имаше. Продължи врязвайки се през две дървета, който ги прекърши като малки клонки в следващата къща, където най-накрая с пронизителен звук спря, изсипвайки стотици тонове тухли навсякъде, а къщата се срути върху камиона който беше на парчета влезнал в нея. Много от тухлите полетяха върху абитуриентите. Настана неимоверна глъч и прах от която не се виждаше почти нищо. Чуваха се само ужасни писъци на стотици хора. Първата пожарна пристигна след десет минути. Скочиха в движение пожарникарите, като дори самите те настръхнаха от картината която видяха пред себе си. Стотици деца лежаха по улицата и тротоара заедно с пепел и прах навсякъде и разпилени тухли на парчета около тях. Не знаеха към кой първо да се затичат. Имаше и други деца който просто вървяха в мъглата от прах без да знаят накъде, уплашени от ужаса който преживяха, в шок от това което им се случи, изглеждаше ужасно. Започна да се чува вой на сирени отвсякъде, първите линейки дадоха малко след пожарникарите, който пренасяха телата на децата към линейките. Изпратиха и спасителен вертолет. Полицията отцепи района и помагаше на пожарникарите да пренасят абитуриентите до линейките, който не можеха да навлязат навътре поради хилядите разпилени тухли. Телевизиите предаваха кадри на живо, директно от трагедията, макар да се виждаше смътно, заради облака прах който стоеше.. Спасителните екипи с кучета започнаха претърсване на двете срутени сгради.

- Предава за вас директно по Канал 3, Алена Шом, час след трагедията, засега по неофициална информация, няма загинали, нито сред абитуриентите, нито сред хората от двете къщи в който днес по-рано трийсет и пет тонен камион превозващ тухли се вряза и разруши двете къщи, само на метри от абитуриентите от 133-то училище, който днес празнуваха завършването си. Засега според неофициална информация има над петдесет ранени абитуриенти, главно със счупвания, навяхвания, комоцио, разкъсни рани и други леки контузи. Няма данни за хора с опасност за живота. Полицията се опитва да установи предизвика това голямо произшествие което за малко да стане в огромна трагедия, най-вероятната причина е отказ на спирачките на камиона, като само и единствено своевремената реакция на шофьора, който рискувайки собственият си живот е успял да отклони камиона в насрещната сграда с което е предотвратил навлизането на камиона на метри в абитуриентите. Засега полицията не дава повече информация, опитахме се да вземем интервю от шофьора, но полицията не дава да се приближим. Преди малко започна претърсване на срутените сгради, засега няма информация в тях да е имало някой, преди абитуриентският бал, училището е организирало на живущите в тях, екскурзия, за да могат абитуриентите да вдигат колкото пожелаят шум и да няма оплаквания. Шофьорът на камиона е 34 годишният Алберто Хари, от фирмата спедиторка на стоката казаха, че той е изпълнителен, всеотдаен и няма досега сериозни нарушения и че ще го наградят с 10 долара заради своевремената му реакция отклонявайки го настрани. Момент… момент, сега го извеждат шофьора, ще се опитаме да вземем интервю, момент, освободете пътя – чуваха се виковете на десетките репортери който се насъбраха около шофьора – Кажете, какво стана? Как отклонихте камиона? Какво мислехте докато рискувахте собственият си живот спасявайки десетките наши деца? Разбрахте ли, че министър председателят е предложил да ви наградят с медал за храброст. – До шофьорът стоеше и собственикът на транспортната компания който отговори – Ние се гордеем с Албертно, надяваме се всички други шофьори да вземат пример на човещина от него и да постъпват като него, всеотдаден на добротата. Ще го наградим с екскурзия до където пожелае, за да може да си почине от шокът който преживя…. – Алберто, Алберто.. продължаваха да викат журналистите, кажете какво стана, дайте думата на Албертно, като се блъскаха всеки кой както може…
- Аз… - каза Алберто – Аз….просто…. – продължи доста смутен –
- Тихо, тихо, оставете го да се изкаже…- , извика началникът на полицията, и в това време шумът утихна…ю
Алберто почувствал се по-смел, почувствал, че това е неговият час, продължи…
- Аз просто… усетих как камионът лети надолу, видях абитуриентите… и не можех да оставя да се блъсне в тях, отказа едната спирачката на гумите… а след това и моторната, и единственото нещо което можех да направя е да отклоня камиона в сградата, за да убия инерцията…. Аз просто го направих…
- Албертно, защо го направихте? Знаехте ли, че има над пет хиляди събрали се хора надолу? Какво ще правите оттук нататък? Вие сте национален герой? Какво почувствахте? Страх ли ви беше? Как успяхте да се овладеете… - стотици въпроси един през друг.
- Достатъчно, достатъчно, оставете Албертно да си почине.
- Господин началник на полицията, вярно ли е, че ще бъде връчен орден за храброст на Албертно за геройската постъпка.
- Не мога да коментирам засега подобна информация, но има голяма вероятност това да се случи предвид саможертвата която е направил. Той е успял в последният момент преди камиона да се вреже в сградата да скочи и е оцелял по чудо. Всички ние се гордеем с него, той е един истински човек. Това е единственото което мога да кажа засега.

-Аз Алена Шом, продължавам включването от спасителните екипи който претърсваха за хора, предаваме пряко от Ян Борис, завеждащ звеното за бързи реакции при бедствия и авари, моля кажете ни с претърсването на срутените сгради какво става…
- Засега няма открити хора и най-вероятно няма никой, тъй като от училището е била организирана екскурзия за живущите тук. Има много малък шанс някой случаен човек да е попаднал вътре. Претърсването ще бъде спряно заради пелената от прах която се е разстлала, кучета се давят от нея и не мога да продължат. След няколко часа когато се поразсее пелената ще направим още един оглед, а до няколко дена, ще извадим и камиона от сградите. Това е засега.
- Само мога да добавя, че кметът е обещал временни жилища за пострадалите и….


… усещаше силната пулсираща болка, толкова силна, нищо не виждаше, беше му студено, не усещаше краката си, не знаеше дали са там, не можеше да помръдне ръцете си…. толкова силно го болеше, помисли си за бележката на генерала „Не може да живееш само в мрак и да носиш светлина. Така ще престанеш да светиш”… не виждаше светлината, не виждаше нищо, само тъмнина, болка и студ… не можеше да направи нищо друго освен това което направи, просто не можеше да остане там и да гледа… и изпадна пак в безсъзнание от невероятната болка на впити железа в тялото му и разкъсана кожа, счупени….

{продължение...}