автор: marat_76

Прокажен по неравен друм върви
и нещо на ума си той реди.
Поспря се и на камък седна
месата си оръфани видя и с
дрезгав глас запя:
“Стоят една до друга – бразда
с отровен кълн, какво мъжът
не прави за Венерения хълм”.

Че жената то се знае
с кого го прави тя нехае.
Ляга с тоя, оня, ляга в
бразда и глог – Ех, какво
мъжът не прави за Венерения
слог?

Жена ли е не я хвали
все ще има кой да и налети.
Вярност – дума непозната,
какво да мисли скача в
кревата и отдадена на
дива страст...
Ех, какво мъжът не прави
за Венерения храст?

И малка и голяма пред
вратата са по двама.
Млада или стара – тя
да ги набара. Ще се
трепят, ще се потят
докато се заработят-
няма тука никаква
награда...
Ех, какво мъжът не прави
за Венерина ливада.

Нежни думи и “Обичам те”
редят нощем щом не могат
да заспят. Гушкат се и
търсят все десница крепка...
Ех, какво мъжът не прави
за Венерината цепка.

Туй прокажения пя
там насред гъстата гора.

“Какво ме зяпаш” – озъби
ми се той. “Мръвките ми
капят и храча гной. Едвам
се тътря по тоя друм краката,
но тъй жестоко осъди ме
съдбата. Една жена обичах
и продадох си душата,
затова сега съм жив, но
гният ми месата”.