автор: Mariamrad

Някога във дланите си искам
спомен, чувство, стих да задържа,
към гръдта си нежно да притисна
връх с луна, небе или гора,
без да плаша своята Вселена –
тя при допир ще се промени,
няма да е моя, ни безценна,
а докосна ли я, ще се изпари…
Като дим през пръстите изчезва
и припомням си с горчивина:
Нямам притежания, наследства...

Да, но в мен живее Светлина!

Ала тя не ще е вече моя,
ако сграбча пламенно Лъча.
Cветлината само щом е
ничия, познава Вечността.

Вече длaнитe дoкрaй нe стискам..
Нищo в мeн не могa дa плeня…
Крaсoтa oбсебeнa нe искам!
Вoлнa - нeка й сe нaслaдя!