автор: jeck

Това, което съм запомнил като може би най-характерно от бат Митко, е неговата възприемчивост към спокойствието и красотата на Природата и мира и радостта, с които тя ни дарява.
Описвал ми е места, на които е бил и които са го зареждали с енергия, слънце и оптимизъм.
Веднъж ми разказваше, как като берял къпини в един прекрасен летен ден, се оказал очи в очи с една отровна змия, пепелянка ли, усойница ли, пропълзяла по стъблото на къпината и очевидно занимаваща се със занимание като неговото, с похапване на плодовете. На милиметри било да я докосне без да я види. И след като я видял, осъзнавайки, че ако мръдне рязко, може да бъде ухапан, около половин час стоял срещу нея, бавно, много бавно изтегляйки ръката си.
Но и в този разказ усещах милостта му към Природата, към всяко земно създание, към същата тая змия, с която се разделили без инциденти. Или по-точно усещах, че самият той осъзнава милостта на Природата към нас и се прекланя пред нея. Бог за него беше там, в Природата. Като свидетелство за Божието присъствие помня два случая, които той ми е разказвал…
Веднъж на градината си строял една малка барачка за подслоняване при лошо време, за дъжд и сняг. Вадел камъни от една “каменна жила” близо до дувара. Дуварите по тези каменисти баири около Сливен са навсякъде от наредени камъни, извадени от самото място. (И баща ми си е направил там градина със тридесетгодишно вадене на камъни и постепенно създаване на почва, почвата е малко, но черешите и кайсиите не са толкова капризни). Цялата градина се огражда с ограда с височина до гърдите от извадени от самата нея камъни….
…Било по пладне. Времето било ясно, слънчево, ведро. Използвал кирката като лост и натискал с все сила за да измъкне една каменна плоча от земята. В един момент осъзнал, че ако се изплъзне кирката, ще полети с главата назад срещу дувара, но това осъзнаване било за части от секундата преди да се случи в действителност, твърде късно, кирката вече се изплъзвала, той се олюлял, вече загубвал равновесие и падал неуправляемо с гръб назад към каменната стена зад него. “В този момент”, казва Бай Митко, “усетих как една мощна, топла ръка ме подпря.” Тя спряла летежа му назад. Успял някак да остане на крака и да възстанови равновесието си. Като се поосеферил малко, се огледал. Наоколо нямало никой…Слънцето си греело гостоприемно, небето го поздравявало със синевата си…
……………………………………………………………………….
Друг път, пак през лятото, през август в един горещ слънчев ден, бай Митко водел из Сливенския балкан една група гости на есперантския клуб, от други градове, от Варна и София. Били някъде високо, около връх Голяма Чаталка, когато се скупчили облаци, притъмняло. Били далече от заслон или хижа и той напрегнато се оглеждал за място, където да се скрият от приближаващия дъжд. Не носели дъждобрани. Започнали да се валят едри капки и да ги мокрят. Наблизо видял един величествен бук, с голяма, силно зашумена корона, през която капките очевидно трудно прониквали, защото земята под нея, около ствола била суха. Накупчили се всички около дървото, поуспокоили се, че са се осигурили срещу дъжда. Но в един момент нещо “побутнало” бат Митко да се огледа за друг подслон. И не далече видял една надвесена скала, която имала нещо като “козирка” доста удобна за тая цел, осигуряваща завет. И той ги подканил да отидат до там. Някои от гостите, достатъчно тактично разбира се, понечили да кажат, че под дървото си е много по-добре, сухи са и няма нужда да се мокрят допълнително, докато стигнат до скалата. Но той твърдо настоял. И на прибежки под плющящия дъжд се присламчили под козирката. Докато треперели, а някои и направо изказвали недоволството си от ненужното мокрене, просвятнала светкавица, направо ги ослепила. Веднага с нея дошъл и гърмът, защото ударът бил съвсем наблизо, точно върху огромния бук, под който преди секунди били приютени…

………………………………………………………………………………………



Наскоро минах край Бай Миткови. Неговата другарка Анастасия напусна тоя свят вече от 10г. след много тежко боледуване, той месеци наред денонощно беше край леглото и в болницата и накрая вече едва издържаше, много безсъние и притеснение му се беше събрало. След смъртта и ми е споделял как усеща присъствието и́ наоколо, че тя не го изоставя.
Добрите хора поемат злото на тоя свят. Веднъж като ходил на градината си, намираща се на едно каменливо място на баир край града, видял, че някой пасе стадо кози вътре, козите се катерят, изяждат кората на фиданките (той има черешки и кайсии там, които сам е засял и отгледал). Бай Митко извикал: “Хей, хей…” и взел една пръчка да гони козите навън от градината. Изневиделица отнякъде изскочил козарят, разпенен, разярен: “ Ти защо биеш животните, бре…” и без да дочака отговор или дума с дебелата си дрянова тояга замахнал с все сила към гърба му , по-скоро някъде към бъбреците бил насочен удара. Ужасен, Бай Митко инстинктивно понечил да се защити с ръка, но тоягата била набрала сила и поставената на пътя и ръка просто била премазана, счупена… Нападателят си събрал стадото и изчезнал и оставил Бай Митко лежащ на земята в безсъзнание. Като се върнал в съзнание, той с големи мъки се изправил и тръгнал лека-полека към града. По-късно при разговори с други съседи разбрал, че този козар, също техен съсед, “не е много наред” (или така му изнасяло – да се прави на луд…), някои настоявали да го съди, но останали само месеците мъки около счупената ръка.
По-късно, вървейки в града, точно в самия център, когато бил на тротоара край едно кръстовище – едно BMW, не можало да вземе завоя, движейки се с много висока скорост, качило се на тротоара и удря бай Митко някъде над бедрото, в тазовата област. Просва го на тротоара. Оня взел да убеждава Бай Митко да не викат полиция, щял да му помогне за нараняването, закарал го до болницата. И повече не се обадил. Бай Митко се мъчил два-три месеца с контузията, в седмица-две не можел да се движи. Някои познати го питали: “ Не му ли записа номера?…”.
“Какъв номер” , казва ми той, “ Не можех да гледам от болка…”.
Бай Митко поживя две-три години сам, но Бог го събра с една самотна жена, кротка и разбрана, живееща наблизо до тях. Работила е цял живот в производството, в текстилна фабрика, тъкачка. С малки, почти мизерни пенсии свързват двата края, но не губят присъствие на духа. Преди 10 месеца намерили на градината едно бездомно коте, “голямо колкото да се събере в шепата”, а сега вече израсъл голям котак, който ги забавлява и разсмива с умилкванията и закачките си. “Много яде…”, казва тя критично, но под критиката прозира умиление, “Гледай колко голям стана…”