автор: jeck

Но по едно време веселбата прекъснала, тропането и виковете изведнъж стихнали и след малко се позвънило на Митковата врата.
Като отворил Митко видял съседа отгоре, разпенен, зачервен, държал един камък в едната ръка, а с другата посегнал да го души: " Този път няма да ти се размине!" - завикал... И добре, че Анастасия била до Митко и бързо захлопнала вратата под носа му. Не можели да разберат какво става, но на следващия ден разбрали. Посред веселбата и хората отвън някой захвърлил камък, който строшил голямото стъкло в хола и влетял в стаята. И веднага съседът им хукнал долу при Митко. Сега, дали е било нагласено или някой враг на старшията го е направил (не може да е нямал врагове с този си необуздан характер), но след ден-два Митко бил извикан на "Другарски съд" (имаше такава институция при "социализма" - разни "активисти" претегляха и решаваха съдбите на хората). В техния вход повечето били партийни членове, активисти на ОФ и членовете на другарския съд били преобладаващо техни съседи.
Председателствал един едър на ръст мъж, почти великан в сравнение със скромната и слаба Бат Миткова телесна конструкция.
Започнали да се изказват наред, чели и говорели какви ли не измишльотини и обвиинения срещу него, че е класово неосъзнат и неориентиран, лабилен и т.н. и т. н... Говорели явни глупости и лъжи, но сякаш се опивали от изказването на съчинени и измислени неща, от прозрачни и необосновани с нищо лъжи, сякаш се насъсквали и насърчавали един друг и това се превръщало в зловещ и безкрайно жесток ритуал, сякаш някакви зелени и неопитни деца се увличали взаимно в извършването на някакво зло за което иначе поотделно не би им стигнал куражът и смелостта, а и съвестта им би ги спряла по-рано...Набелязвайки един свит, безобиден, беззащитен и честен човек за жертва, сякаш всички скокнали да си излеят озлоблението от живота и трудностите на ежедневието върху му.
Бат Митко слушал смирено и стискал зъби вътре в себе си. Повтарял си: "Да издържа, да издържа...", но по едно време, когато те почти изпаднали в умопомрачително озлобление и го заклеймявали с какви ли не мръсни и грозни приказки, сякаш бил най-големия престъпник на тоя свят, този могъщ парад на несправедливостта изведнъж го надвил, не успял да устои на гаврата и съзнанието му отказало да се бори. Лека-полека слухът му започнал да заглъхва, гласовете им се отдалечавали и отслабвали все повече и повече, започнал да вижда само разкривените им от скотска злоба и омраза черти и лица, като в ням филм.
Прилошало му, едва се удържал да не се свлече от стола. И дошло време за приключването на съда. Той трябвало да завърши със самопризнанията и самоохулването на самия обвиняем (стандартния завършек за “Другарски съд”). Тези думи вече били приготвени, написани на лист и обвиняемият трябвало да ги подпише. Прочел ги един от членовете на съдебния състав. Скърпени лъжи, облечени в идеологични фрази. След прочитането положили листа на масата пред Бат Митко, който бил като в унес, но осъзнавал, че ако му е останал някакъв шанс да си напомни, че е човек сред цялата тази гавра, това е в никакъв случай да не се подписва под това зловещо извращение и с максимално усилие на волята се отдръпнал от масата и се облегнал назад, на облегалката на стола си, като си повтарял в себе си: "Само това да издържа, само това да издържа..."
Като усетил тази негова реакция, председателствуващият, едрият като мечка ОФ-активист се пресегнал, хванал му дясната ръка и като казал: "Хайде Мите, хайде Мите..." , с мечешката си лапа вдигнал насила ръката му, тикнал един химикал между пръстите му, докарал я силом до листа и пак силом направил една завъртулка с Бат Митковата ръка върху листа за да инсценира подпис...
Лека-полека еуфорията на злобата покрай него се поразводнила, сякаш с усещането за удовлетворение от “свършената работа” напрежението се поразредило, “другарите” започнали да се стягат да си тръгват и да се изпращат, стаята започнала да се опразва…
И бай Митко останал сам на масата в пустата вече стая. Едва-едва успял да се надигне и да се изправи на краката. Не можел да се осъзнае, виело му се свят. И едничката мисъл, която се появила в главата му, когато успял да слезе по стъпалата и да излезе извън сградата била, че не може да продължи да живее. Мисълта му изведнъж се озовала на една висока скала горе в планината, от която много пъти съзерцавал шеметните пропасти наоколо , но тогава не предполагал, че такава мисъл му ще го отведе там: “Да, ще отиде там и ще скочи от високата скала… И ще освободи душата си от това тегло, ще прекъсне веднъж завинаги гаврата…”
И сякаш краката сами го повели към планината, завървял с ускорени крачки…
Чак някъде след час ходене, в подножието на планината, в главата му просветнала мисълта: “А какво ще стане с детето? Имам дъщеря… Ами жена ми…” Помислил си за удара, който те щели да преживеят, веднъж шока от намирането на тялото му в планината, втори път от утежняването на без това нелекия им живот при липсващия баща и съпруг…
Не спрял да върви, мислел по това в движение, но лека-полека несъзнателно темпото намаляло, а и сякаш Планината му прошепнала някои мъдри неща, без думи разбира се, с въздуха си, с полюшващите се дърветата, с великото си спокойствие…
Повървял несъзнателно още час, поизкачил се доста нагоре, започнало да се смрачава постепенно, и някъде като се стъмнило вече, се поспрял, постоял продължително време в гората, още час-два, позабравил се съвсем в полъха на вечерника между дърветата. И всичко сякаш паднало, измило се от него, всичко подло и низко от там долу се свлякло и изчезнало…
Накрая някак смирена душата му заслизала обратно към града…
Прибрал се в къщи.

Някой би очаквал, че издевателствата на старшията ще са спрели след решението на “другарския съд”, след присъдата, обявяваща бай Митко за “хулиганстващ елемент” . В следващите дни обаче оня пак посягал и го удрял, колчем го срещнел по стълбите. Бай Митко развил такава страхова невроза, че му трябвало усилие на волята за да излезе от пътната врата навън и там слизането по стъпалата от втория етаж, на който живеел, се превръщало в мъчение, да не би да се срещнат. Със страх влизал във входа, прибирайки се у дома си, ако се хлопнела врата някъде горе бил готов да побягне отново навън.
Случило се пак старшия да го пресрещне и да го пребие. Тогава Анастасия почти насила го завела в болницата и му направили медицинско свидетелство.
И след още един побой, тя успяла да го убеди да подадат молба за дело за побой.
Бай Митко веднага разбрал кога оня получил призовката, още повече се озверил. Но минал месец и дошъл денят на делото. Там, пред и в съдебната зала обаче бай Митко трудно разпознал своя инквизитор, явно се виждало, че бил много притеснен. Нещо повече, дори уплашен. Дали от това, че командирите му са разбрали, че е повдигнато обвинение срещу него и са го заплашили с уволнение, дали от това, че сигурно адвокатът му изглежда твърдо му е казал, че е възможно да бъде осъден и да влезе в затвора, но мъчителят много бил омекнал. И когато съдията споменал за евентуалният срок на присъда съгласно член еди кой си, оня направо се разтреперал.
И на почивката преди окончателната пледоария на защитата, адвокатът на мъчителя дошъл за да предложи споразумение, помиряване. Анастасия била твърдо против: “В никакъв случай, той ще продължи да го малтретира ако не го осъдят…” Но адвокатката на бай Митко била на друго мнение и ги посъветвала да приемат сдобряването при условие, че оня се извини на бай Митко публично в съда пред всички.
Бай Митко се съгласил на такъв вариант.
И след като влезли на съдебното заседание, съдията прочел, че има предложение за помиряване при условие, че обвиняемият се извини публично пред всички и пред съда.
Оня се приближил с яна неохота към бай Митко, очевидно това било най-трудното нещо за него – да се почувства виновен, да се извини на някого. Някак с половин уста пробоботил, профъфлил: “Извинявай.”. И така приключило всичко.
Всъщност наистина така приключило всичко, имам предвид не само делото. Какво и как точно е станало с мъчителя и бай Митко не знае и не може да си представи, но при по-нататъшни срещи по стълбището оня извръщал глава, изглежда бързал да го отмине, както някой бърза да отмине някакво изкушение, нещо само по себе си не опасно, но което би му създало проблеми. Изглежда мъчителят “поумнял“ малко, както “поумнява” мечката, като се допре до гореща тенекия. Разбира се нищо общо с морални скрупули и съвест. Просто елементарен практицизъм. Както лисицата би отбягвала кокошките, ако знае, че стопанинът я държи под око с пушка в ръка.

…………………………………………………………………………………………………………….