автор: rupani

Червеите бяха работили денонощно върху изграждането на тялото. Сега последните от тях вече запушваха последните дупки в ковчега и бързаха да се оттеглят. Усещаха, че скоро ще заиграят лопатите.
........
Декстър с умиление гледаше как изваждат ковчега на баща му от гроба. Как ли щеше да изглежда той? Дали щеше да прилича на него? Или повече щеше да прилича на сестра му?
Отстрани старата му майка също потропваше нетърпеливо. Вече беше на възраст, когато и се искаше собствен мъж. Тъй, гледайки Декстър, й се струваше, че ще е висок и представителен мъж. Кой знае... Каква ли щеше да му е косата? Декстър беше къдрокос и чернокос, а сестра му беше руса, като нея. Вероятно и баща им щеше да е с тъмна чуплива коса.
.......
Ковчегът беше положен внимателно на катафалката и всички тръгнаха към параклиса. Не можеше да отварят ковчега преди да стигнат параклиса. Не беше редно.
До Декстър вървеше жена му. Доста измъчена беше. Преди месец само бяха вкарали в нея най-възрастния им син, който още риташе, но скоро щеше да изнемощее достатъчно за да спре.
Луси, жената на Декстър, в момента усилено изсмукваше живота от сина си. Това й беше първото дете. Имаха още един син и една дъщеря, които след съответно четири и седем години тя щеше да бъде длъжна да поеме и унищожи.
Тежка работа, но я крепеше само надеждата, че свекърва и ще се мъчи подобаващо с Декстър след четиридесет години. Декстър беше едър, с голяма глава. Едва ли щеше да влезе в майка си по-лек от четири и половина кила.
........
В параклиса ги посрещна усмихнат падре Виторио. Виждаше той пламъкът в очите на всички, но ритуалът трябваше да се спази.
Носачите положиха внимателно ковчега на мраморната маса и се отдръпнаха. Бяха платили на Декстър парите за работата още преди да почнат да разравят гроба, та сега направо си тръгнаха.
Най-после вдигнаха капака на ковчега.
Хубав ковчег бяха направили червеите. В това гробище червеите произвеждаха само първокачествени ковчези.
Надигнаха савана.
- Ау, колко е сладък! – не се сдържа майката на Декстър.
Приятно зеленикъв, с отворена уста, гърбъв нос и морави петна по челото и бузите, рядка бяла коса и поразени от артрит пръсти на ръцете... новият мъж в семейството беше истински красавец. Косата му наистина беше чуплива, беше едър.
- Как ще го кръстим? – запита Луси
- Мама да каже! – развълнувано отстъпи това свещено право на майка си Декстър.
- Ще го кръстим Семюъл! – през сълзи промълви майката.
- О, мамо, колко си добра! – съвсем се развълнува Декстър.
Майка му беше избрала да даде на баща му неговото второ име.
А можеше и да не го прави. Можеше да реши този мъж да не е баща на Декстър. Можеше да му каже, че това не е баща му. Имаше доста такива случаи напоследък.
Декстър вече си имаше баща!
Падре Виторио благоговейно записа „Семюъл” в книгата и зачака второто име.
- Нека е... Ричард! – каза майката
„Ричард” – хубаво име, замисли се падре Виторио. Дали щеше да е жив да изрови и Ричард от гроба? Оставаха му трийсетина години живот...
.......
- Е, честито! – стисна ръцете им падре Виторио – Може да го погледате още пет минути и го изнасяйте. Чакат ме още пет изравяния до обяд.
- Не, мисля, че ще си го вземем веднага. – успокои го Декстър. – Мисля, че няма търпение да влезе в новия си дом.
- Къде избрахте да се съживи? – полюбопитства падрето
- В тоалетната. Паднал зад вратата. Появата му на този свят трябва да е вълуваща!
- Да, да.. – поклати глава падрето.
А вътрешно се разкъсваше от завист. Той се беше съживил в най-обикновено болнично легло, само с една система в ръката. Тривиално!
.......
Но... лекарят ги разочарова. Нямаше да стане зад вратата. Най-добре беше в болницата.
- Е, не може ли поне на улицата? До някое дърво? – не се отказваше Декстър
- Разберете! – ядосваше се лекарят – Такова продължително боледуване трябва да се изкара на легло!
.....
В крайна сметка се споразумяха поне да е паднал от леглото. Така го и нагласиха на другия ден. Нарочно опразниха стаята. Слава богу, съживяването се очакваше през нощта, когато всички спяха....