автор: NeLy

Беше едно слънчево утро. Пършивалд и Джейкъб едва си проправяха път из високата трева. Скакалеца, който ги докара пак не ги остави където искаха.
-Виж, какво слънчево утро! – каза усмихнат Пършивалд.
-Да. Може и да има слънце някъде там – мърмореше Джейкъб – където росата вече се е вдигнала. Но този скакалец пак ни остави на най-сенчестото и влажно място. Целия подгизнах.
-Стига си мърморил – скара му се Пършивалд – все едно сме се изкъпали в езерцето и сега отиваме на слънце да се изсушим.
-А и пътека няма никъде – вайкаше се Джейкъб – изобщо не е лесно да се ходи в тази висока и жилава трева. И накъде вървим изобщо?
-Водим се по миризмата – каза Пършивалд – не усещаш ли една особенна миризма тази сутрин? Много искам да разбера от къде идва.
Джейкъб спря и помириса въздуха. Наистина имаше някакъв аромат. Миришеше на нещо сладко и някакси упойващо. Джейкъб по принцип не беше толкова любопитен колкото Пършивалд. Пък и да си кажем честно май беше и по-страхлив от него. Но никога не си го признаваше. Той наричаше това предпазливост. За това и не обичаше когато ходеха да дразнят мравките и да ги предизвикват на двубой. Но Пършивалд беше изучил много подробно къде са им слабите места и винаги излизаше победител. А и успяваше да измъкне и Джейкъб от тежката ситуация, в която винаги изпадаше. Днес пак бяха тръгнали да дразнят мравките и за това бяха в пълно бойно снаряжение. Но сега във въздуха се беше появило нещо доста интересно и Джейкъб нямаше нищо против да отидат да проверят какво е, защото му изглеждаше доста по-безопасно от мравките. Скоро стигнаха до това, което миришеше така приятно. Беше паднал в тревата банан. Леко обелен и отхапан от едната страна. Но Пършивалд и Джейкъб не знаеха това. Те никога не бяха виждали банани. В тяхната гора не растяха такива неща. Започнаха лекичко да го обикалят. Беше жълт с няколко черни точки по него. Подскочиха няколко пъти, но и отгоре беше същия. Поне така изглеждаше. Тогава стигнаха до дръжката и Пършивалд реши да се покачи отгоре за да се увери, че и там е същото. За по-сигурно. А и по-забавно. Джейкъб го повдигна и след малко той беше на дръжката. От там полека стигна до горната част на банана. Наистина беше същото както и от страни. Твърдо, жълто с малки черни точици и излъчваше такава прекрасна миризма. Пършивалд просто се опияняваше от нея и чувстваше, че това е най-хубавото нещо, което е намирал някога. Продължи да върви до другия край на банана и видя, че кората му е разтворена, и че отвъртре излиза цялата магия от аромати, които така го привличаха. Клекна точно при отвора, улови се с ръце за обелката и увисна надолу. Скочи леко и беше точно пред сладкия плод. Джейкъб също беше вече там само, че вървейки отстрани по тревата.
-Дали да го опитаме? – каза Пършивалд.
-Не знам – каза Джейкъб. – никога не съм виждал такова нещо. Да не е отровно.
-Не ми се вярва – облиза се Пършивалд – нещо което мирише така прекрасно не може да е отровно.
-Не съм много сигурен – усъмни се Джейкъб.
-Добре – каза Пършивалд – тогава аз ще си отхапя съвсем малко. Само колкото да го опитам и ще ти кажа как е. Става ли?
Пършивалд направи крачка напред и леко се наведе. Отхапа малко точно от сърцевината на плода. Беше ужасно вкусен.
-О, Джейкъб, ела да опиташ. По вкусно нещо не съм ял през церия си живот. Много е сладко.
Джейкъб се престраши и застана до него. Наведе се и отхапа точно от най-жълтото. Наистина беше много вкусно. Двамата започнаха да ядат лакомо като само от време на време се споглеждаха усмихнати. Хапнаха си доста добре. Коремите им се надуха до пръсване. Но от банана имаше още доста.
-Какво ще правим, Пършивалд? – попита Джейкъб – аз не мога повече за ям. Ще се пръсна.
-Ще чакаме – каза Пършивалд – ще почакаме докато храната в коремите ни малко се смели и като огладнеем ще изядем и другото, което остана.
-Но ако го оставим докато чакаме, да ни се смели храната, някой може да ни го изяде – разтревожи се Джейкъб.
-Тогава няма да го напускаме – каза Пършивалд. – Ще чакаме тук.
И двамата легнаха удобно в тунелчето, което бяха направили в банана и зачакаха да има се смели храната. Започнаха да се унасят. Но точно тогава Джейкъб чу нещо.
-Пършивалд, слушай – каза той. – Не чуваш ли нещо? Изглежда има някой отвън.
-Наистина – каза Пършивалд – сякаш някой ходи по това нещо, което е наше.
-Защо да е наше? – учуди се Джейкъб.
-Защото ние първи го намерихме и е наше – каза твърдо Пършивалд – сега ще отида да видя кой е.
Пропълзя лекичко до отвора и си показа носа навън. Но после бързичко го дръпна.
-Навън има мравки – каза тихо той – сега ще стане весело.
Но Джейкъб доста се уплаши.
-Олеле, Пършивалд, какво ще правим? – проплака той.
-Добре, че си взехме оръжията – каза Пършивалд – сега ще видят те как се напада чужда собственост.
И Пършивалд зае бойно позиция. Точно тогава мравките откриха отвора на банана и първата се помъчи да влезе, но остана доста изненадана, защото Пършивалд нападна. Тя се стресна в първия момент, но другите мравки се втурнаха да й помагат.
-На помощ, Джейкъб – извика Пършивалд – помогни ми.
Джейкъб бързо застана до другаря си готов за бой. Битката беше неравна. Мравките бяха много. Но входа на банана беше тесен и лесно се отбраняваше. А и Пършивалд, както казахме, знаеше всичките им слаби места и лесно ги отблъскваше. Накрая мравките разбраха, че така няма да успеят и се отказаха да нападат. Наобиколиха банана и зачакаха противниците им вътре сами да излязат.
-Какво стана, Пършивалд? – попита Джейкъб – Защо спряха да нападат?
-Не знам – каза задъхан Пършивалд – може би са разбрали, че сме непобедими.
-Или пък ни готвят някоя клопка – озърна се п редпазливо Джейкъб.
-Ей, сега ще проверя – каза Пършивалд и си подаде главата навън.
-Не са си отишлш – тихо каза той – насядали са наоколо и чакат. Какво ли чакат? Може би да се предадем. Ще има да чакат – ухили се Пършивалд – ние ще си останем тук и ще си ядем от това вкусно нещо. А като го изядем ще си излезем и ще им оставим кората да се я вземат, ако искат.
Пършивалд доволно погледна Джейкъб, който много не споделяше неговия ентусиазъм. Никак не му харесваше да е пленник пък и дори в такова сладко нещо.
Започваше да се стъмва, но мравките все още стояха на пост отвън. Явно трябваше да пренощуват в банана. Но Джейкъб никак не можеше да заспи. Сърцето му се блъскаше бясно в гърдите, а и миризмата върте започваше да става все по-силна и го задушаваше. На Пършивалд обаче изглежда това не му пречеше, защото той заспа на минутата след като си легна. Естествено не и преди да си хапне до насита от вкусната нещо. Джейкъб въпреки, че се страхуваше до смърт от мравките се измъкна максимално до изхода и там си легна.
Събуди се на съмване. Едвам дишаше. Задушаваше се от силната и остра миризма, в която се беше превърнал прекрасноят аромат от вчера. Чувстваше, че ще се задуши и за това излезе предпазливо навън. Мравките ги нямаше. Явно бяха усетили, че плода се разваля и си бяха отишлш. Тогава Джейкъб се сети за Пършивалд и се втурна обратно в банана. Той още спеше.
-Пършивалд, Пършивалд – започана да го разтърсва Джейкъб, но той не помръдваше.
Изглежда беше упоен от силната миризма. Издърпа го навън и го сложи на зелената трева. Започна да го разтърсва и да го вика по име. Точно тогава върху Пършивалд падна една голяма капка роса от листото точно над тях и го окъпа целия. Той веднага се ококори.
-Къде ми е съкровището? – скочи той.
И двамата погледнаха към банана. Нямаше нищо общо с това, което бяха намерили вчера. Жълтото нещо беше станало цялото черно, а миризмата, все още малко сладка, беше станала задушлива и остра. Пършивалд и Джейкъб го погледнаха със съжаление.
-Следващият път, когато намеря някое съкровище – каза Пършивалд – ще ям без да спирам докато не го изям цялото.
-Как смяташ – додаде след малко той – дали ще намерим онзи скакалец да ни закара до езерцето, а Джейкъб?