автор: Ognian

В задушния трамвай В. се обърна към полуотворения прозорец за малко чист въздух. Хората се блъскаха и люлееха, трамваят бучеше и тракаше по пустите улици. В. се беше запътил към гробищата и една мисъл напускаше и се връщаше в главата му:

“Как ще я видя, как, как, след толкова време”.

Лошата новина беше дошла преди дни – съученичката му Светла бе починала и сега В. отиваше на погребение. Първият човек от випуска им, който напусна света.

“Започна се, започнахме да умираме, тя е първата” –помисли си В.

Светла не беше ученическата му любов. Не бяха близки, въпреки, че прекараха заедно години в една класна стая. След като завършиха я видя само веднъж, случайно, на улицата. Усмихнати се поздравиха и започнаха подробно да разказват за себе си, после се разделиха, уговориха се да се видят. После минаха много години, и ето сега отново щяха да се срещнат.

В живота това се случва - познаваш хора, които, обаче виждаш веднъж на няколко години. Виждате се, но само случайно, въпреки обещанията за нарочна среща. А междувременно непобедимото Време неусетно е взело безценния си данък, годините са минали светкавично и отново се виждате, но как.

В тежкия трамваен въздух В. трудно си спомни за русото, бледо момиче, с което почти нямаше какво да си каже. Тя беше мълчалива, свита, дори невзрачна. Само, понякога, когато се усмихваше, лицето и се озаряваше и Светла ставаше светла. Светлата усмивка променя и най-грозните лица.

В. плахо влезе в църквата. Беше полупразен мрак, пронизван тук-там от ярки слънчеви струи. Той напрегна очи и видя ковчег и няколко души. Тихо пристъпи, озова се отстрани и впери очи със странно, нетърпеливо любопиство. Светла не беше много променена в смъртта. Само овалното, бяло лице беше станало остро, макар и заобиколено от гъсти, тъмноруси коси, блеснали на редките слънчеви лъчи. Сред лицето се издаваше блед, малък нос между хлътналите, склопени очи. В. продължи да я гледа някак безволно, въпреки, че искаше да се извърне. Отстъпи назад, към близките на Светла, които също мълчаливо я гледаха.

“Е, няма що, видяхме се отново” – каза си горчиво той.

Влезе свещеникът, близките вдигнаха ковчега и се отправиха към белия правоъгълник на изхода. Навън спряха, свещеникът разстла покрова и сложи кръста върху цветята. В този миг, В., който беше непосредствено зад ковчега видя с изумление, че на кръста е изписано друго име, не на Светла. Бе дошъл на погребението на непозната жена, която приличаше на Светла.

Беше станала грешка!

“Грешка, грешка, грешка!” – усмихна се сякаш снизходително мъртвата, засмяха се подигравателно зелените дървета, затанцуваха мраморните кръстове под притъмнялото небе. В. рязко спря, смотолеви нещо и сред учудените погледи на роднините на непознатата, бързо закрачи назад по пътеката.

По-късно в трамвая, загледан с празни очи в сивите улици, внезапна мисъл го прониза: отново не се видяха със Светла!

Но този път завинаги.