автор: dara33

Блу, Цветчо и Копринка слушали г-н Стареца. И разбрали, че всеки има период на значимост в живота си...

На всички с приказни сърца с обич!

На една закачалка, в една стара къща висяла, или по-точно стояла една стара шапка.
Личало си, че някога е била специална и красива, но отдавна времето било дало своя отпечатък върху нея, а молците били прояли краищата й . Там върху старата закачалка, тя се чувствала, като на почивка след множество приключения. Била заобиколена от нови шапки, една баретка, един цилиндър, една дамска шапка отрупана с цветя и множество шалове. Разбира се имало и палто, и жилетка, и две шарени якета на мъничетата, дето живеели в къщата. Всеки един от обитателите на закачалката си имал име. Баретката се наричала Бари. Цилиндъра- господин Вълшебник. Дамската шапка отрупана с цветя се казвала Феерия. Шаловете три на брой били- Копринка, Блу и Цветчо. Палтото било ново новеничко и се казвало г-жа Палена, а колкото до якетата на дечковците- били Веселушко и Нетърпеливко. Ето, вече познавате всички обитатели от старата закачалка, всъщност само името на най-старата шапка не знаете. Тя се наричала г-н Старец. Почти никой не обръщал внимание на въздишките му, или на стоновете му нощем, когато не можел да спи. От време на време Феерия възмутено казвала:
-Хей, Стареца млъквай, че ми пречиш да спя.
Отронвала се въздишката на г-н Старец, тежко, тежко като проскърцваща тенекия. Сякаш въздишайки плачел. Г-н Старец не отговарял на грубите забележки на Феерия . Не обичал да спори с дами. Всеки един от обитателине бил използван от хората, които живеели в старата и голяма къща. Всъщност единствента шапка, която просто висяла, или по точно стояла там на закачалката , проядена от молци била г-н Старец. Понякога Бари казвал:
-Ех, старче отминало ти е времето...никой не те забелязва.
Стареца само въздишал, не обичал да спори и с младежи. Един зимен ден, когато снегът затрупал планините и полетата с мека и нежна белота , сякаш бял сладолед на земята децата от къщата нетърпеливо затропкали по стълбите. Облекли Веселушко и Нетърпеливко, взели си шейните и изтичали навън на пързалката. Там било весело, и имало много деца, също като тях. Те играли чак до тъмно, когато звездичките весело започнали да надничат от зад облачетата на небето. Смехът им бил искрен и топъл, като полъх на пролет сред зима...Прибрали се у дома уморени от веселите игри. Закачили Нетърпеливко и Веселушко на закачалката, и с буен смях отшли при родителите си да вечерят.
-Видяхте ли, ние бяхме навън. И сме мокри, но беше весело.
Така говорел Веселушко.
-Ох, нямам търпение слънчо да изгрее и отново да ходим на пързалката .
Продължил Нетърпеливко. Двете якенца на децата били щастливи, че е зима и излизат навън сред красивото поле от сладолед.
-Знаете ли? Вън всичко е сладоледено.
Гласът на Нетърпеливко се извисил над бръщолевенето на Веселушко, който през смях разказвал за игрите и пързалката.
Феерия казала:
-Не е сладоледено, а сметаново. Все пак съм дама, знам повече от вас , мъничета такива.
-Ех, и вие, не е сметаново, а вълшебно.
Така казал г-н Цилиндър. И с мене някога правеха вълшебства, и от мен изскачаха бели зайчета, но сега почти съм се превърнал в спомен.
Г-н Старец, ги слушал, слушал и казал:
-Навън е снежна зима. Бяла и красива . Някога... когато бях млада и красива шапка, дядото на децата ме вземаше важно, важно и отиваше на разходка. С мен беше, когато срещна баба им. Бяха млади и хубави. Нямаха зима в косите си. А, очите им...
Очите им струяха от щастието на обичта. Аз бях щастлива и млада шапка, не бях изядена от молци, и се чувствах най-специалната шапка на света.
Всички слушали историята му. Занемели от изненада. Той никога не говорел.
Жули/жилетката от закачалката/ се усмихнала. Тя помнела онова щастливо време. Тогава тя била любемата жилетка на бабата, тогава хубаво и младо момиче.
Блу, Цветчо и Копринка слушали г-н Стареца. И разбрали, че всеки има период на значимост в живота си, и период на забрава. Въздъхнали и те. Станало им мъчно, че се случват такива неща с обитателите от закачалката.
-Сигурно ти е много мъчно, че си прояден от молците, и си стоиш или висиш тук, неупотребяван на закачалката.
Попитали те, с нежните си гласчета.
-Не, не съм нещастен от това. Имах своето щастливо време, но то не може да се върне...
И отново въздъхнал, като тежка и проскърцваща тенекия...
Този път Феерия не се обадила. Мълчала, защото изпитала съчувствие и разбиране към г-н Стареца.
Въздишките му вече не и пречели толкова много. Веселушко и Нетърпеливко разбрали, че времето ще отмине, ето защо се научили да ценят времето, което имат, като най-специалното на света. Всяко време е безценно, това научили те от
г-н Стареца, който висял или стоял там на закачалката.
И никога не се сърдели или мърморели, когато той въэдишал тежко, тежко, сякаш плаче по отминалото време...Г-жа Палена, новото палто от закачалката чакала утрото, защото знаеле, че нейният специален ден окъпан в белота идва. И тя разбрала, разказаното от старата шапка на закачалката.

От тогава никой не правел забележки на г-н Стареца. Той просто си въздишал на воля, по онова отминало и красиво време, което никога не се връща.


автор: Лили Спасова