Прозорецът на очите ми
се отвори.
Нотите
отключиха светлото.
Не с тих ромон
на капки- капчуци,
с градушка , жадните ,
удариха времето.
И между черно и бяло -
клавишите
или струните,
или пазвата на душата,
или вързан клуп
върху всичкото -
по вълчия гръб
извиха се.
В козината потъна
подивялата нежност.
Черното -
знак за смирение -
се вряза в бемолите.
Разплиска се.
Да се моля очакваше.
Изтръгнах акордите,
развързах
горна октава и...
Така прилична ли съм?