(Ще публикувам цялата история на отделни части, защото цялата наведнъж, би Ви изглеждала твърде дълга и отегчителна. Надявам се да Ви хареса. )
- Виктория! Ще отидеш!
- Не, мамо, моля те! Само този път не!
- Виктория, трябва да отидеш! Леля ти от толкова време повтаря, че иска да те види...
- Но Мими и Пламена казаха, че ще ходим на....
- Виктория, това са три месеца, не година! Те дори няма да забележат, че те няма. Ще ти хареса, ще видиш. Пък и Нина каза, че и Ваня ще бъде там.
- Мамо, много добре знаеш, че с Ваня никога не сме се разбирали пък и не съм я виждала от десет години....
- Именно затова трябва да отидеш! Имате толкова неща да си кажете...
- Ох, добре.... Кога ще тръгвам?
- Утре.
- Утре????!!!! Но, мамо...
- Това е. Утре сутринта заминаваш!
Вратата на стаята се затвори с трясък и отвътре загърмя музика.
На другия ден я качиха на автобуса. Когато моторът забоботи, тя усети, че вече няма връщане назад. Опита се да си представи какво би правила там толкова време, но това само я ядосваше още повече, само като се сетеше, че Мими и Пламена довечера щяха да ходят на дискотека, а там може би щеше да бъде Иво. Тя много го харесваше. Той някак си изпъкваше на фона на останалите. Бе и направил впечатление още първия път, когато го видя преди пет месеца. Тогава още беше лято. Той я покани да танцуват и бяха заедно цялата вечер. Морският въздух, опияняващата музика, ароматът на кожата му, усещането от допира на пръстите му, силата му... Всичко това я караше да се пренася в облаците и да и се иска да го преживее отново и отново, но... Тя отиваше „накрая на света” и не само, че нямаше да го докосне, но нямаше да го види следващите три месеца, а това я разкъсваше отвътре. Виктория разтърси глава. Беше се отнесла в спомените си. Опита се да се съсредоточи. И така... Какво я очакваше? Леля й Нина сигурно вече бе подредила и украсила цялата къща и, разбира се, беше направила любимия си ягодов пай, а Ваня... Та Вики дори не можеше да си я представи. Последният път, когато я видя, тя беше едно малко разглезено момиченце с лунички и голяма червена панделка, което крадеше сладки от масата, докато майка й не гледаше. Само при мисълта, че тя ще бъде едниствената, с която ще разговаря толкова време, й призляваше. Но нямаше избор.
Погледна през прозореца. Дърветата бързо се сменяха и снегът караше всичко да се слива в огромно бяло петно. Тя затвори очи. Сега вече чуваше само шума на мотора, който бавно я унасяше.
Клаксонът се обади и Вики се сепна в съня си. Огледа се изплашена и изведнъж си спомни какво ставаше. Току що беше пристигнала. Навън вече се бе стъмнило, а отвън беше пълно с хора, които чакаха кой приятел, кой роднина... Вики слезе от автобуса и сънено се вгледа в тълпата. Не бе трудно да разпознае леля си, която се втурна към нея с огромен букет жълти рози. Беше жена на средна възраст с вече посивели коси и тъмен шлифер, от който се подаваше червен кашмирен пуловер. Вики се усмихна и се остави да я замъкнат до колата. След по-малко от половин час вече бяха на прага на красивата, малка, позната къщичка накрая на селото.
Вики влезе и уморено се отпусна на кожения диван, докато леля и не спираше да бъбри. Момичето дори не я слушаше вече, когато вратата с трясък се отвори и в стаята влетя едно ниско, слабо, червенокосо момиче с големи зелени очи и покрита с лунички кожа. При вида й Леля Нина придоби сериозно изражение.
- Ваня, защо се забави толкова! Трябваше да дойдеш преди два часа... И погледни как си се облякла! Тези дънки изобщо не подхождат на блузата ти и освен това...
- Да, да мамо – захили се Ваня, дърпайки ръката на Вики и повличайки я към стаята си – Чакай само да се видя с братовчедка си!
Виктория я погледна с благодарност, че я беше отървала.
Стаята на Ваня не беше нищо особено – малък гардероб, старо бюро, няколко стола и двуетажно легло, на което някога спеше и брат й, който сега беше в чужбина. Не се знаеше точно каде е, нито кога ще се върне. Стените бяха старателно белосани, беше чисто и подредено и огънят в камината придаваше усещането за съвършения уют, който може да донесе само една добре – поддържана, стара селска къща.
Виктория тежко се отпусна на един стол и се усмихна, докато братовчедка й отчаяно се опитваше да намери нещо в някакво чекмедже.
- Ще излизаме ли днес или ти се спи ? – попита без да се обръща Ваня
- Сега ли ? Ама то вече е тъмно... Къде можем да отидем тук ? – изненада се Вики
- Е как къде ? Ще те запозная с другите. Ето, облечи това! Студено е. – каза червенокоската, подавайки синия вълнен полувер, който току – що беше измъкнала от гардероба.
Виктория се преоблече набързо и двете момичета излязоха, без да обръщат особено внимание на леля Нина, която упорито настояваше да останат да вечерят.
Беше красива балканска зима. Всичко около тях беше побеляло, а снежинките нежно танцуваха зимния си танц, подгонени от мразовития вятър. Ваня с лекота прескачаше навятите преспи и спираше от време на време да изчака запъхтялата се от ходенето Вики. Улиците бяха окъпани от светлината на лампите, но наоколо не се виждаше никой. Всичко беше пусто и само Ваниния смях нарушаваше възцарилата се тишина.
Скоро наближиха малка беседка, от коята се чуваха весели гласове, но беше трудно да се определи точно колко хора бяха вътре. Ваня високо ги поздрави и всички обърнаха погледи към Вики, която стоеше като скована и не знаеше какво да направи.
- Хора, това е Виктория, братовчедка ми. Днес пристигна и ще остане тук три месеца. Запознайте се.
- Здравей, казвам се Владо, това е сестра ми Яна, а ето там са Алекс и Боби...
- С Боби сме заедно от една година вече – похвали се Ваня и го прегърна влюбено
- А от къде си, Виктория ? – с усмивка попита отново Владо
- Ъъъъъ ... Варна... – смънка тя
- Ооо толкова далече! И как ти се вижда нашето село ?
- Ами не знам, за последно бях тук преди десет години... Не си спомням много.
Вики седна до него и си говориха на дълго и широко - за града, за спомените й от преди години, за приятелките й.... Момичето не усети кога стана време да се прибират. Компанията на новото момче наистина й харесваше, но Ваня остана глуха за молбите й да останат още малко и, дърпайки я за ръката, я повлече към къщи, където леля Нина ги очакваше с големи чаши горещ шоколад.
Виктория взе топла вана и си легна. Беше уморена от всички тези емоции, но вътре в себе си беше доволна, че дойде. Може би тази ваканция нямаше да бъде чак толкова скучна. Замисли се за Владо, за това колко много приличаше на нейния Иво.
Тази нощ едно момче заспа с мисълта за нейните прекрасни кафяви очи.